Последни публикации

Форуми

Записки

Коментари

Наблюдател

Библиотека
Тематика

 

господна вечеря   диспенсации   йеховисти   космическа разходка   млм   молитви   опрощаване на греховете   слово на живот   църковни ритуали   юда  

виж всички тематики

RSS Емисии
rss1.0
Свидетелства, благодарност, поклонение, застъпничество

Глава 8 от книгата на Л. Плетт "Време е да започне съда от Божия дом"

Л. Плетт Преглед на авторите
30.01.17 10:49
Коментари: 0
Няма оценки -

/публикувано от bratoliubie/


В Евангелието от Матей 7:13-14 четем следните думи: "Влезте през тесните врата; защото пространни са вратата и широк е пътят, който води в гибел, и мнозина са които минават през тях. Понеже тесни са вратата и стеснен е пътят който води в живот, и малцина са които ги намират."

През 1973 година, шест години след началото на съживлението, се разболя тежко най-младата наша сътрудничка зулу (от племето зулу) Лидия Дюбе. Тя се намираше в неголяма болница в мисията Ква Сизабанту, където за нея се молехме много и усилено. Въпреки това всичките наши молитви не помагаха. Болната ставаше все по-зле и по-зле. Като видях, че така не може да продължава повече, аз повиках родителите ѝ и казах те да опитат да се обърнат към лекарите, тъй като всичките молитви за нея не помагат. (По-късно ние можахме да се убедим в това, че в дадения случай имахме работа с изпълнението на думите от Писанията, говорещи за това, че Господ действа много над нашите желания, молби и разбирания).

Говорейки за това, че предложих на родителите на Лидия да се консултират с лекари, с това искам да подчертая, че ние съвсем не сме против медицинската помощ и сме благодарни на Бога за това, че той дава на лекарите способности и знания да помагат на хората в техните телесни страдания. В отговор на моето предложение бащата и майката на болната ме помолиха да отида заедно с тях.

Без да отлагаме повече, ние се отправихме с Лидия към един добър специалист, който я подложи на обстойно изследване, което показа силно нарушена функция на бъбреците.

Беше назначен интензивен курс на лечение, който за съжаление не даде никакви резултати. Тогава ние отново отидохме на среща със същия лекар. След като отново прегледа Лидия, той каза, че тя има тежка форма на широко разпространената в Южна Африка тропическа болест "белхация", затова беше необходимо веднага да бъде хоспитализирана, което и беше направено. Обаче въпреки всичките старания, състоянието на пациентката се подобри само за кратко време, след което настъпи рязко влошаване, което ни подбуди да се обърнем към други, по-висше стоящи медицински инстанции. Там беше допълнително диагностицирано тежко увреждане на черния дроб, по повод на което беше назначено съответстващо лечение, което също нямаше успех.

В това време, докато ходехме от един лекар на друг, ние не можехме да разберем това, което се случваше. Само много по-късно, чак след като Господ извърши каквото беше определил, ние разбрахме, какво означава всичко, което преживя Лидия. За съжалениение, хората, сме толкова късогледи и слепи, че често сме неспособни да разпознаем волята на Бога в това, което се случва с нас. При това на нас ни изглежда, че всичко се проваля, всичко е обидно несправедливо и нелепо, и е някакво глупаво стечение на случайни обстоятелства. В такива минути на мъка и отчаяние ние често, уви, не можем да видим в постигналото ни нещастие могъщата, управляващата ръка на Този, Който знае и предвижда всичко напред. Изпълнявайки заръките на лекарите, давайки прилежно на Лидия всички лекарства, ние сгорчивина забелязвахме, че медикаментите не само не ѝ помагаха, но като че ли още повече влошаваха нейното и без това тежко състояние. Виждайки заплахата от приближаващата смърт, ние спешно я заведохме в болница. Без да скриват от нас опасността на положението, специалистите казаха, че тя е развила симптоми на тежка сърдечна, бъбречна и чернодробна недостатъчност, и че ако веднага не я оставим в болница, тя неизбежно ще умре. След това заключение аз попитах родителите на Лидия в кой град и в коя болница те биха искали да настанят своята дъщеря. Отговаряйки на това нейният баща каза, че желае Лидия сама да реши този въпрос. Когато ние се обърнахме към девойката, тя каза, че нейното лично желание е едно: тя да си остане в Ква Сизабанту и, ако е угодно на Господ, да умре сред близки хора и роднини. Като поразмислих, изказах мисълта, че това няма да е лесно да се осъществи, защото в мисията винаги има много хора и всички помещения, с които разполагаме са препълнени. Но изведнъж си спомних за нашата стара отдалечена от останалите постройки къщичка, където нашите служители се уединяваха за молитвено служение и близко общение с Господа. По такъв начин въпросът беше решен и ние сложихме смъртно болната девойка в нашата молитвена къщичка. Скоро ние разбрахме, че всичко, което се случваше с Лидия не е било случайно, и че Бог, ако е възможно така да се каже, е бил зает с това, че чрез нейната болест да напише за нас една безценна книга на Неговите откровения.

В тази къщичка при Лидия бяха някои от нейните роднини и някои от служителите в мисията, които се грижеха за нея, стараейки се поне някак със своите грижи и любов да облекчат нейните мъчителни предсмъртни страдания. В продължение на няколко седмици тя не можеше да приема храна, почти нищо не пиеше и понасяше ужасни болки. Но това, което за нас беше странно и необичайно това, че колкото по-тежко ѝ ставаше по плът и колкото по-нетърпими ставаха нейните болки, толкова повече проявяваше себе си нейният вътрешен духовен живот, толкова по-близък и отчетлив беше нейният контакт с Бога. Всичко това се явяваше за мене велико откровение от Господа, защото на практика в моя живот аз постоянно се сблъсквам с това, че колкото по-зле ставаше с някой болен, толкова по-нервен, раздразнителен и нетърпим за околните ставаше той, принасяйки с това, разбира се, радост на дявола и печал на Бога. Що се отнася до случая с Лидия, то тук всичко беше точно обратното: Когато на нейното лице ние забелязвахме отражения на особено силни телесни страдания, то тихо си казвахме един на друг: „Сега е необходимо да бъдем много внимателни на това, което тя говори! Сега тя ще ни учи на особено дълбоките духовни истини, които ѝ е открил Господ.“ При това, тези които седели около нейното легло, започвали да записват това, което произнасяли в тези минути нейните изсъхнали уста. В течение на много дни и нощи, очевидно като насън, тя отново и отново повтаряше: "О, да! Пътят към небето - това е труден път!" От време на време с тих, едва доловим шепот тя ни преразказваше видяното, и ние, затаили дъх, се вслушвахме в нейните едва различими думи: "Бог ми показа пътя на вярата, пътя на Господа!"

Скъпи прители! Разказвайки ви сега тази необикновена история за черната девойка, на която Господ в нейните предсмъртни часове благоволил да покаже двата пътя, и която по Негова воля премина чрез смърт, и след това отново беше възвърната към живота, аз не преследвам за цел да ви показвам с този пример станалото при нас велико Божие чудо. И въпреки че това е действително чудо, по-голямо от което, разсъждавайки по човешки, е трудно да си представим, въпреки това, аз отново и отново искам да повторя, че за мене и за всички нас, които вкусихме от духовното пробуждане, се явява значително по-голямо чудо, когато за нов живот в Христос възкръсва духовно мъртъв човек, този, който от Бога се извлича от духовния гроб и от страшната бездна на греха и проклятието. Няма да се впускам в подробности да описвам предсмъртните часове и смърт на Лидия, въпреки че предвиждам от ваша страна същите въпроси, които в много случаи ми задават хората в Западна Европа: "А как тя умираше? Било ли е това действително смърт? Възможно това само да е изглеждало като смърт, нещо подобно на летаргичен сън? Имало ли е там лекар, който като специалист е могъл действително да констатира нейната смърт? Нима и в наше време възкръсват мъртвите?" Предотвратявайки тези въпроси, искам да кажа, че не възнамерявам никого да убеждавам, като доказвам истинността на това, което се случи. Всеки може да има свое лично мнение за това. Тъй като се явявам жив свидетел на дадения случай, искам само да споделя с вас това, което видяха моите собствени очи и което чуха ушите ми; и ваша работа - да вярвате ли на моя разказ, или да невярвате.

Това, което ние чухме от Лидия в предсмъртните дни на нейната мъчително тежка болест, ми напомняше на думите на 23-ти Псалм и на тези повеления, наставления и предупреждения, за които четем в 7-ма глава от Евангелието от Матей. Напомняше също и това, което ни е познато от книгата на Джон Бънян "Пътешественикът от този свят до онзи ", въпреки че самата Лидия никога не е чела тази книга и нищо не знаеше за нея.

Господ ѝ показал два пътя - широк и тесен - и в образна форма ги охарактеризирал толкова ярко, че видяното от нея може да ни позволи на всички нас да погледнем на нашия живот с очите на Бога, да видим своят земен вървеж в светлината на вечността и да определим, на кой път се намираме сега.
Широкият път, който видяла умиращата девойка, бил толкова широк и обширен, че по-него едновременно могли да вървят тълпи от хора. Имало толкова много място, че всеки човек можел свободно да се придвижва с цялото си имущество, с всичко това, което имали което му принадлежало. Такъв пътешественик могли да го съпровождат неговата жена, деца, роднини, приятели и познати. Той можел да вземе със себе си по пътя цялото свое богатство, всичко, което бил натрупал и придобил за времето на своя земен живот. По такъв път не е било трудно да се върви. Това било леко и приятно занимание. Тук се взимали под внимание всички човешки чувства, усещания и обстоятелства. Ако искаш, например, да отидеш на богослужение, то можеш там да отидеш; ако се чувстваш прекалено уморен, можеш да си останеш вкъщи. Ако изведнъж почувстваш главоболие, то можеш да пренебрегнеш събранието и седнал уютно на дивана да четеш вестник, да слушаш радио или да гледаш телевизия (при това главоболието, колкото и да е странно, веднага изчезвало). На широкия път може спокойно да се разхождаш, разглеждайки отдвете страни различни неща. Не е необходимо да бъдеш внимателен и да бодърстваш, наблюдавайки за това, къде стъпваш. Общо взето тук ти се чувстваш толкова свободно, че можеш да скачаш и да танцуваш както ти харесва. На този път, ако искаш, можеш да се молиш, или, като вземеш Библията за успокоение на съвестта да прочетеш няколко стиха или глава, а след това, да я поставиш настрана и да се заемеш с разглеждане на списание или вестник. Това е път отговарящ на всеки каприз, вкус и желание. Вървейки по него, като се върнеш вкъщи, може да се ядосаш на жена си, която ти е приготвила за обяд не това, което ти би искал, и да ѝ кажеш в отговор на нейните оправдания няколко "ласкави" думи и за по-голямо впечатление гневно да излезеш от вкъщи, при това тръшвайки силно вратата, а после в същия ден, като си лягаш, преди сън с най-благочестив вид да склониш колене и да произнесеш "свята" молитва (нали трябва да се молим преди сън!), и след това, без да обръщаш внимание на жена ти, която е коленичила до тебе, да станеши да легнеш да спиш, като демонстративно се извърнеш от нея. На следващото утро - първата работа отново на колене, а после отново на работа, носейки в сърцето си зло спрямо своята "глупава" жена. Да, да! На широкия път можеш свободно да допускаш в сърцето си обида, зло и гняв! На него ти спокойно можеш да злословиш и да сплетничиш! На този път няма нужда да прощаваш! В сърцето си можеш да имаш всичко, което е възможно, и всичко това да го носиш в себе си! На този път можеш да се скараш с ближния си докато спориш, както се казва, да кажеш всичко, което ти мислиш за него, и след това със спокойна съвест да отидеш на богослужение, и разбира се, дори да не помислиш за примирение. Така че, както виждате широкия път, който бил показан на Лидия, бил наистина много широк! Възможности на него имало, колкото искаш, в това число и за тези, които наричали себе си Божии деца. Интересно би било да се види, колко широк е пътят, по който ти вървиш, мой скъпи приятелю!

Лидия видяла, как по този път вървял един човек, който изглеждал весел и щастлив. Той току-що бил вкусил малко червено вино, както се казва „за душата“, и сега от радост пеел и лекичко си танцувал, намирайки се в най-добро настроение. На зададения му от някого въпрос «къде отива?», той без да се замисля отговорил: „Как къде? Нима не виждаш? На небето, разбира се! Просто аз не съм толкова фанатичен и тесен в своите възгледи, както биват някои!“ И като се огледал и видял някой, който „в душевни борби се опитвал да намери другия път“, този човек започнал да го учи: „Кажи ми, моля те, защо ти си намислил да се тревожиш? Защо приемаш всичко толкова близо към сърцето си! Повярвай, че ти преувеличаваш, и твоите страхове са направо смешни! Ние всички сме слаби хора, и всички до един грешници! Бог и така ни обича! Той за това и дошъл на земята, за да ни прости нашите грехове!“ Ето, така той убеждавал някого и, като крачел до него, размахвал ръце, доказвайки своята правота, като изведнъж точно пред краката му неочаквано се отворила огромна пропаст и той паднал там със страшен, сърцераздирателен вик: "Горко ми! Аз пропилях целия си живот! Къде сега ще намеря Исус?!.." В този ужасен вик се чувал вопъл на отчаяние и разкаяние, но уви, било вече много късно нещо да се поправи. Така в пропастта се прекъснала неговата надежда, и така той преминал във вечността.

Мнозина от тези, които вървели по този път, мислели, че вървейки по него, ще попаднат на Небето, въпреки че правели в своя живот това, което си искали. Имало и много такива, които се молели и външно показвали всячески своето благочестие. Други демонстрирали своето човешко благородство и морална устойчивост, и с чувство за собственото си достойнство, като че разхождайки се, бавно се придвижвали напред. Кой ли не бил на този път! Хора от всяка националност и цвят на кожата!

Представители на различни групии съсловия! Вървели доктори и съдии, пастори и учители, продавачи и крадци, философи и богослови, министри и общи работници! Всеки бил спокоен и доволен от себе си, считайки, че при него в живота всичко е наред. Някои от тях понякога хвърляйки поглед настрана, виждали отдалеч другия път, но всеки път при това казвали: "Не! този път е прекалено тесен! Той е твърде труден, стръмен и каменист! Нужни са много усилия, за да го преодолееш! Защо да не останем на нашия път, ако така или иначе ще достигнем целта?"

Малко настрана от основната маса на народ, който вървял по широкия път, се намирала една група, която не искала да ходи заедно с другите, бидейки несъгласна със светските дела, които виждала в техния живот. Хората в тази група търсели друг път, но не го намирали. Обръщайки се насам-натам те блуждаели близко до тесния път, но не го виждали, защото били поразени от духовна слепота, причината за която на умиращата девойка не било дадено да знае.

Такъв бил показан на Лидия широкия път. Но колко различен бил в сравнение с него тесния път! Той бил толкова тесен, че само двама можели да ходят по него едновременно! Само двама! Нито повече, нито по-малко! И тези двамата били - човекът, вървящ по този път, и Господ Исус. На тесния път мъж не можел да върви редом с жена си, а жена - заедно с мъжа си. Родителите не можели да вървят редом със своите деца, а децата - с родителите си. Всеки бил длъжен сам да реши, ще тръгне ли по такъв път, и след като се реши, да върви по него само с Господа. Този път приличал на тясна планинска пътека, рязко изкачваща се към самия планински връх. Той не само бил твърде тесен, но също така каменист и трънлив. Много планини съществуват на тази земя, но както ни обясни Лидия, няма в света толкова висока и трудно достъпна планина, както планината на Господа! Тя била толкова трудна за изкачване, че никой човек не бил способен да се качи на нея, разчитайки на своите си сили. Това можело да се осъществи само със съдействието на Господа и с помощта на Неговата сила. Иначе - невъзможно.

Разказвайки това Лидия подчертаваше, че човек не можел и да мечтае да премине този път и да се качи на планината на Господа, ако той имал половинчато, раздвоено сърце, с което той служел на Бога и на дявола. Невъзможно било и за този, който в своето християнство бил несериозен, лекомислен, повърхностен, за когото служението на Бога било само навик, закон или традиция. За такива нямало никакви шансове да се възкачат на планината на Господа и там, на святото място, като се представят пред святото Величие Божие, да получат благословение и милост. Тесният път се отдалечавал от широкия път и започвал от тясна врата, през която било нужно да се влезе. Тази врата била толкова незабележима и тясна, че ако човек, който минавал близо до нея, не бодърствал, то лесно подминавал, без да може да я забележи. Затова сред вървящите хора имало не много такива, които намирали този път. Така че както виждате, тесния път към спасението трябва да го търсиш внимателно, преди да го намериш. Ето защо всеки, който по въпросите на вярата е повърхностен и равнодушен, минава покрай тесния път, без дори да го забележи. Само тези, които го търсят настойчиво, бодърстват и се молят, са способни да намерят тясната врата и като преминат през нея, да застанат на тесния път. Даже е трудно да се опише, колко тесен е този път - буквално като тънко въженце! Да се върви по него било възможно само с голямо внимание, поставяйки крака си пред другия, влагайки стъпка в стъпка. Отдясно и отляво на него се спускала надолу дълбока пропаст. Каквото и да кажем, това е един много много труден път, съпроводен със мнозина опасности.

Вдигайки поглед високо нагоре могло да се види, че в неговия край, на самия връх на планината стоял Някой. Това бил някога Разпънатият! Простиращ ръцете си към идващите пътници, Той нежно ги викал: "Качете се тука! Елате при Мене!.." Но само този,който не се предавал до края на пътя, вървял, борел се и побеждавал, можел да се възкачи на планината на Господа и да застане пред Величието Божие. Както вече казах, на тесния път било невъзможно да се върви сам. Само с Господа! Нито една стъпка без него! Без Него невъзможно било нещо да предприемеш или да извършиш! Всичко - само с Него. По този път тук-там тичали лъвове, които ядели само човешко месо. Единственият им стремеж бил да погълнат колкото се може повече хора, вървящи по този път, и единственото спасение от тях е било голямата близост с Исус и пълно пребъдване в Него. Само тогава лъвовете не можели да причинят зло.

Пред очите на умиращата Лидия една след друга заставали различни картини. В един момент тя видяла пред себе си две жени, облечени в бяло, с нещо напомнящи монашески одежди. На тесния път те срещнали Господа, Който ги попитал: "Кажете, къде вие отивате?" "На небето!" - веднага те Му отговорили в един глас. Исус държал в ръцете си книга, и когато четял от нея, то всеки от намиращите се на този път можел съвършено ясно да осъзнае своето състояние, как и къде отива и какъв край го очаква. Обръщайки се към жените, Господ казал: "Аз виждам, че вие сте измили в Моята кръв своите дрехи. Само че защо не сте го направили старателно? Погледнете тук! Виждате ли тези петна, останали на вашите рокли?" Така, поради тези тъмни петна двете жени не могли да продължат своя път нататък и били принудени да се върнат назад.

По същия тесен път се качвал в планината един млад мъж. Отивайки при него, Исус казал: "Аз си спомням този ден, когато за първи път те повиках, и ти като откликна на този повик, се обърна към Мене в своето сърце. Но погледни на своя крак! Какво виждаш на него?" Младия човек се огледал и чак сега забелязал, че от неговия глезен се влачела много тънка и много дълга връв, която го свързвала с друг човек, когото той преди познавал. "Помниш ли, - продължил Исус - че като се покая, ти не каза на своя приятел, че си Ме познал и затова желаеш да очистиш своя живот? А нали преди ти грешеше заедно с него!Заедно с него ти беше в нечистите места, вършейки това и онова. Когато Ме прие, ти не отиде при него и не приведе всичко това в порядък, разрушавайки така греховната връзка. Той и сега те познава такъв, какъвто ти беше преди..." Така, поради тази връзка младия човек не могъл да продължи нататък, правейки нови крачки в своя духовен живот, и бил принуден да остави тесния път.

След това пред очите на Лидия се явила друга картина, която била просто сърцераздирателна. По тесния път вървял човек, който носел на раменете си чувал с брашно. Но това не било чисто брашно, а брашно смесено със захар. Внезапно Господ го спрял и казал: "А сега отдели брашното от захарта! В своето християнство ти си смесил заедно едното и другото, което Аз не мога да търпя, затова раздели ги веднага! "Виждайки, че това е невъзможно да се направи, човекът в страх извикал: "О, Господи! Как бих могъл сега да направя това?" - на което чул спокоен отговор: "Не Аз, а ти сам направи това, затова както си ги смесил, така и ги раздели!" Навярно вие ще попитате, приятели, какво е значението на това. Виждате ли, ако ние, които се наричаме деца на Бога, започнем да смесваме християнството със света, то Бог това не може да търпи. Ако, като живеем тук, на земята, ние по някакъв начин измисляме да смесим християнския живот с делата на света, то не бива да забравяме, че ще дойде ден, когато Господ, точно така ще се обърне и към нас, и ще каже: "А сега отдели едното от другото!" Тогава ние със закъснение ще бъдем длъжни да признаем, че сме направили недопустима грешка, която е невъзможно вече да се поправи. Но ще продължа своя разказ нататък.

От време на време умиращата Лидия ставаше толкова слаба, че ние трябваше да доближаваме ухо до самите ѝ устни, за да уловим тихия, прекъсващ, едва уловим шепот. От време на време на нейното лице се отразяваше изражение на мъчителни усилия, и ние разбирахме, че в тези минути в своите духовни видения тя с труд се изкачвала по тесния път. "Господи Исусе! - шепнеше тя - Моля Те, помогни ми сега! О, не Си отивай от мене! Бъди близко до мене, защото толкова ми е трудно да вървя!" После, в моменти на облекчение, тя ни разказваше, че докато вървяла по тясната пътека, влязла в огромна и много тъмна гора. Ужас, какъв мрак царял там! "Немога да разбера, - казваше тя, - как е възможно това, че в такава тъмна гора живеели толкова много хора! Интересно е било това, че всеки жител на тази гора имал при себе си някаква вещ или инструмент, с което е бил изцяло зает. Един държал в ръцете си радио и непрестанно го включвал толкова силно, че то буквално гърмяло. Друг слушал магнетофон. Трети седял пред телевизора, бидейки погълнат от това, което показвали в него. На някого в ръцете е имало китара, на която той постоянно свирел. По такъв начин всички били с нещо свое, при това всеки се стараел със своя апарат или инструмент да създаде възможно най-много шум и по този начин да заглуши другия, обръщайки към себе си всеобщото внимание и желаел всички да слушат само него. Като видели спрялата в нерешителност девойка, те един през друг започнали да я викат към себе си. – Ела насам за минута! - викал един. - Погледни какво показват по телевизията! Ах, няма смисъл да си толкова фанатична и толкова сериозно да гледаш на тези неща! – Не! - категорично отказвала Лидия. - Аз се намирам на пътя към Небесния град! – Та нали аз също се стремя натам! - не я оставял човекът с телевизора. - Нима ти мислиш, че аз имам друга цел? Аз съм същия както и ти, на пътя към небето! Ела насам и погледай, какво показват тука! Това са съвсем безобидни неща! Дори много полезен и хубав филм!Погледай! Не бъди толкова ограничена и стеснена в своите разбирания! – Не! Не искам! - с още по-голяма решителност отхвърлила Лидия завладяващото изкушение.

В тази гора имало толкова много млади хора, които са били така безсрамно облечени, както това можел само светът да си го позволи. Тук имало също омъжени жени, дрехите на които били толкова неприлични, че неволно изниквал въпросът, какво представляват техните мъже, ако търпят нещо подобно. Изглежда и те били същите като жените им. Сред тези така наричани християни имало такива, които вършели грехове, подобни на тези, които вършела Лидия още преди да повярва. Всички те ѝ крещели, че всичко това не е толкова страшно и в очите на Бога това изобщо не е грях. Множеството на тези викове и силната музика така оглушили девойката, че тя не знаела, какво да прави по-нататък и, като вдигнала очи към Небето, отчаяно извикала: – Господи! Помогни ми! Кажи ми какво съм длъжна сега да направя! – Едно ще ти помогне, - чула тя в отговор - Затвори ушите си с ръце и в тази тъмнина гледай само на Мене! Като последвала този съвет, девойката веднага видяла ярко блестящ, тесен лъч светлина и тръгнала към него, като с цялото си същество усещала помощта и близостта на Бога. По такъв начин тя преминавала тази тъмна гора, без повече да обръща внимание на тези, които я населявали. Преди да била успяла да излезе оттам, тя видяла пред себе си група младежи, които като я забелязали, започнали да ѝ махат с ръце подканващо. Някои от тях, като се приближили, започнали да ѝ оказват всякакви знаци на внимание и ухажване, изпреварвайки в това един друг. – Не! - отхвърляйки техните флиртове, твърдо казала Лидия. - Аз вървя след Господа и затова не мога да гледам нито наляво, нито на дясно! За мене това е голяма опасност, занимавайки се с вас, да изгубя от погледа си Христос! Пътят е прекалено ограничен и тесен, и аз не искам да се отвличам от него! Когато тези млади хора разбрали, че тя не иска да им обръща внимание, то без да отстъпват, хукнали след нея, като желаели, каквото и да се случи да постигнат своето. Като видяла Лидия опасността на своето положение, се помолила: "Господи Исусе! Моля те, дай ми сили да избягам от тях! Направи така, че те да не успеят да ме хванат!" Но тъкмо когато искала да избяга със всички сили, в краката ѝ се появили много кокошки с малки пиленца. "Какво да правя сега! - със страх си помислила девойката. - Ако побягна, то непременно ще ги размажа под краката си!" И веднага в отговор на нейните мисли прозвучал гласът на Бога: "Бягай без да се оглеждаш! Не обръщай внимание на тези пиленца! Само напред! Каквото и да струва това! Иначе ще загубиш живота си!" Като чула това повеление, Лидия стиснала зъби и се втурнала напред. Но младежите не изоставали от нея. В този момент девойката видяла редом със себе си голямо, вярно куче. Така че, когато Лидия го изпратила към младежите, те прекратили преследването и били принудени да се спасяват от него с бягство. Когато ние попитахме Лидия, какво ли може да означава това куче, тя без да се замисля, отговори: "Нима сте забравили че Исус отблъсквал нападките на Сатана с помощта на вярното Божие слово; дяволът (клеветникът) не може да противостои!" Така че, приятели, ако искате да се избавите от хора, които се явяват за вас изкушение, то използвайте Божието слово. Кажете им какво казва Библията по този повод.

Като се избавила от преследването от младежите, девойката тръгнала по-нататък, като изведнъж пред нейните очи тя видяла необичайна картина: Много къщички построени около тесния път от тези, които някога вървели по него. Интересно, че хората не само живеели в тези домове, но и развъждали около тях много добитък и домашни птици, които са били пречка за вървящите по този път. Ако пътниците само проявели невнимателност и небодърствали, молейки се на Господа, те веднага се сблъсквали с тези животни, което довеждало до тяхното падение. Не само това, но живеещите в тези къщи поставяли още и различни други прегради на пътя, преследвайки една цел - на всяка цена да попречат на тези, които твърдо и безвъзвратно са решили да преминат този път до края. Било време, когато самите тези хора вървели по тесния път, но после се уморили и като спрели, решили, че могат да бъдат напълно удовлетворени с това, което вече са постигнали. По такъв начин, те построили за себе си къщи близко до тесния път, за да живеят тих и спокоен живот, даже не подозирайки при това, че са пречка за тези, които имат твърдо намерение да преминат този път до края, до пълна победа, даже ако това им коства живота.

Като продължила своя път нататък, Лидия пак влязла в гора, която била още по-тъмна, отколкото първата. Мракът бил токова гъст, че тя не можела да види собствената си ръка. Изведнъж на нея ѝ се сторило, че пътеката, по която тя вървяла, като че ли прекъсвала. Мъчително вглеждайки се в тъмнината, тя забелязала, че действително стои на кръстопът на много пътища. Сега тя трябвало да реши, кой от тях да избере и по кой да върви нататък. Отново, като почувствала своята безпомощност, тя извикала към Бога: "Господи, помогни ми! Кажи ми какво съм длъжна сега да направя?" - и веднага си спомнила, че точно малко преди това Господ ѝ казал: "Дете мое, върви само напред, без да се отклоняваш нито надясно, нито наляво! Там отпред Аз те чакам!" Като се утешила с тези думи, тя започнала да се моли: "О, небесни Отче! Ръководи ме сега при избора на правилния път! Моля Те в Твоето име помогни ми в това по великата Си милост!" Така с молитва, направлявана от невидима ръка, тя тръгнала по един от пътищата и като продължила да върви по него, видяла, че много пътници вървят по други пътища. Тук тя забелязала, че всички пътища в началото вървели направо и като в едно направление, но с навлизането в гората, започнали да завиват, като постепенно образували голям кръг. Пътниците, които вървели по тези пътища, попадали в затворен кръг и вървейки по него не могли повече да излязат от тъмната гора. (По такъв начин на Лидия били показани тези християни, които оставали на едно място в своя живот и в служението на Господа. Те нямали духовен растеж, и година след година, образно говорейки, като че ли "се варили в един и същ сос." На тях им се струвало, че те вървят и вървят, но в действителност само вървят в кръг, без да напредват нито крачка напред.) Оставащи в тъмнината тези хора говорели помежду си: "Ние имаме всичко, което ни е нужно, затова ние трябва да сме доволни с това, което имаме!" Интересно било и това, че вървейки по тези пътища, хората много говорели. Всеки искал да изкаже своето мнение, всеки бързал със своя съвет, като желаел с това да помогне, подобно на майка, на която се е разболяло детето и от всички страни се дават съвети: "Направи това... Пробвай да изпиташ това..." В тези наставления всеки се стараел да превъзхожда другия, така че горката майка в края на краищата въобще не знае, какво да предприеме. Смутена от това идващо до нея многословие и съвети, спорове, понятия и мнения, Лидия се изплашила и молейки се, започнала да вика: "Господи! научи ме, как тук трябва да постъпя!" и веднага чула в отговор: "Затисни си ушите с ръце, за да не чуваш нищо! Стани глуха за всички тези речи и не отклонявай поглед от главната цел!" О, как на нея и станало радостно, когато тя, след като послушала този съвет, се оказала отново близо до Господа, Който скоро я извел от мрака на тази гъста гора.

Следващото нейно препятствие било е оказалото се пред нея невероятно стръмно, каменисто изкачване. Да ходиш прав се оказало сега невъзможно, и на нея ѝ се наложило да се свие и да се захваща за камъните, на колене, и бавно и внимателно да се катери нагоре. Пътеката ставала все по-стръмна и стръмна. Сили трябвало все повече и повече, така че от време на време тя лежала по лице на камъните. Отдъхвайки си малко, тя обхващала с ръце и крака следващата камениста издатина и така със стон, напрягайки се и набирайки се, го преодолявала. В тези минути на лицето на умиращата се отразяваше невероятно напрежение, както изглежда, достигащо най-висок предел. След това от нейните напукани устни се откъсваше пълен с ужас вик: "Това е проповедник!" - и отново някаква мъчителна борба. Беше такова усещане, че още малко и силите ѝ ще я напуснат окончателно. За нас, които седяхме около нейното легло, тези мигове ни изглеждаха вечност. Изведнъж нейното лице просветваше и до нашия слух дойдоха тихи възклицания: "О, Господи! Благодаря Ти! Ти ме избави от гибелния ров, когато изглеждаше, че вече няма никаква надежда! Исус! Ти ме спаси! До самата пропаст твоята ръка ме поддържаше! Нямах повече сили! Бях загубила всичкото мъжество и надежда! Сега от щастие и от радост съм готова да летя! О колко е прекрасно всичко наоколо! Колко светлина! Как чудесно всичко цъфти и зеленее!..."Преживяното било за Лидия велико чудо. Лице с лице тя стояла пред невъзможното, но в последната, отчаяна минута Господ е дошъл на помощ и станало чудо! Но това не бил все още краят.

Видението продължавало по нататък. Но след малко тя се оказала на много опасен участък от пътя, който бил гладък и хлъзгав като лед. Всяка невнимателна стъпка можела да доведе до падане в пропастта и гибел. Тук било невъзможно да се премине по друг начин, освен само следвайки Господ Исус, слагайки своето стъпало в следата оставена от Неговия крак! И така крачка след крачка... следа след следа... Когато Лидия стъпвала точно в следата оставена от крака на Исус, не се пързаляла и можела да стои твърдо. Но само като нейното стъпало попадало мъничко настрана, тя веднага губила равновесие и започвала да се пързаля и да пада. Освен това на този участък от пътя лежали като наточени от някого остри камъни. При настъпване те като нож режели крака до кръв, затова и имало само една възможност да преминеш - като поставяш своите стъпала точно в следата от стъпалата на Исус, защото там, където бил стъпил Неговия крак, камъните се разрушавали. Тази пътека също била осеяна с тръни, които немилостиво се впивали в тялото, но щом като кракът на Исус минавала през тях, те веднага изчезвали. Ето затова било толкова добре и лесно да вървиш зад Господа и да поставяш своите стъпала в Неговите следи, така избягвайки ненужни рани и щети. При такова съвместно ходене човек не можел да върви по-бавно или по-бързо, от колкото вървял Исус. Имало моменти, когато Исус изведнъж се спирал и дълго стоял на място. Тогава вървящият след Него бил длъжен по същия начин да спре и да стои. Дори ако човек явно бързал, желаейки по-скоро да върви напред, той така или иначе бил длъжен търпеливо да чака дотогава, докато Господ не направел Своята следваща стъпка.

От двете страни на пътеката, по самия ѝ край, тук-там имало големи, гладки каменни плочи, които били голяма опасност за уморените пътници. Измъчени от преживяните една след друга трудности, пътниците жадували за отдих. „Не, това е вече над моите възможности! Аз просто не мога сега да вървя повече! Нямам повече сили! Необходим ми е отдих!“ - шепнели техните уста, а очите им търсели място за почивка. Именно тук техния поглед се спирал на някоя каменна плоча, на която било така хубаво да се излегне човек с цялото си тяло и спокойно да заспи. Но горко на този пътешественик, който се поддавал на тази съблазън и като приближил, опитвал да я осъществи. Каменната плоча, която не била закрепена в земята, веднага се измествала от своето място и движейки се падала от склона, увличайки след себе си нещастната жертва в същата тази пропаст, в която се сринала надеждата на веселяка, който се намирал на широкия път. Имало само една скала, способна да донесе на пътника мир и покой, и това бил Исус Христос! Всички други привидно здрави основи били са много опасни за вървящите по този път.

На края Лидия излязла на голяма равнина. Много далече напред, почти на самия хоризонт, на възвишение стоял прекрасен Град. Поразена от Неговата красота, девойката се спряла, като да е пуснала корени. В този момент неочаквано застанал пред нея Ангел в светла дреха и като посочил с ръка в посока на града, попитал: – Виждаш ли този Град? – Да. – Аз искам да ти покажа сега, с какво минало там е невъзможно да се влезе. В този момент, по някакъв необикновен начин Лидия получила възможност да види живота на най-различни хора. Отначало пред нейния поглед се появил красив дом, в който се намирала неговата стопанка. На девойката било дадено да види, как тази жена се доближила към прозореца и като погледнала през дантелените пердета, видяла една жена, която се приближавала към нейния дом. „Ах, пак ли идва при мене, - с досада си помислила тя. - Колко много ми е омръзнала със своите оплаквания, нужди и проблеми. Направо ми действа на нервите!...“ Но ето, че се звъннало и стопанката, като си сложила маската на приветливостта и доброжелателността, побързала да отвори вратата. Отворила я и нежно зачуруликала: „Добро утро, мила сестра! Колко хубаво, че си дошла! Е, как си? Моля, влизай в стаята! Толкова ти се радвам!..“ „Виж това! - казал Ангелът, обръщайки се към Лидия. - Знай, че с такъв живот е невъзможно да се влезе в Небесния Град, защото там за лицемерите няма място!“

След това пред очите на девойката се явила друга картина. Тя видяла черен ковчег и около него трима човека, които се опитвали да поставят други подобни на тях пътешественици в този ковчег, и да затворят капака над тях. Пояснявайки видяното, Ангелът казал на Лидия: „Виж и запомни веднъж завинаги. Никога не се осмелявай да сложиш нечия душа преждевременно в ковчег, защото сред християните, за голям техен срам, не рядко съществува такъв подход: ако някой е съгрешил, те бързат да го „отпишат“ и по-бързо да го „погребат“, говорейки: „За него вече няма надежда! Той е паднал твърде ниско, и затова за него не може да има прошка.“ Някои от тези съдии само с това и били заети да „зачеркват от списъка“ другите, определяйки тяхната участ. Ти се бой от това,защото Божият гняв гори против такива! Господ е всемогъщ! Той е силен и от мъртвите да възкреси някого за нов живот! Ако някой греши, бой се да злорадстваш и да се радваш на това! Пази се да ставаш негов съдия! Не ходи при друг и не му говори за чуждия грях! По-добре застани в гореща молитва за тази съгрешаваща душа! Застани за нея в пролома и бори се с дявола, умолявайки Небесния Пастир да намери и да върне към Себе Си заблудилата се овца! Коя си ти, че да решаваш чуждата участ? Както за тебе, така и за този грешник Исус е пролял на кръста Своята кръв. За него Той дал и последната капка от нея! Коя си ти, че дръзваш да кажеш: "С него е свършено! Той е мъртъв за Бога! За него няма вече никаква надежда!" Как е възможно да се осмелиш да хвърлиш такива думи в лицето на Този, Който е силен да възкресява мъртвите? Моли се, Господ да го доведе до покаяние, и се радвай силно заедно с небесните войнства на ангелите, ако съгрешилият се покае и се върне към краката на Спасителя. А ако ти не постъпваш така, то внимавай, сама да не се подложиш на тази страшна участ, която си определила за другия, и по този начин да понесеш заслужено възмездие за своето жестокосърдечие. Или си забравила, какво казва на такива Словото Божие: "Съдът е немилостив към този, който не е показал милост" (Яков 2:13).

Следващото, което ѝ послужило да я вразуми, било такова видение: Един мъж, докато вървял по тесния път, загубил своята Библия. Някой го спрял и го пратил назад, като му казал, че без пътеводителя, който се явява Свещеното Писание, той не може да върви нататък. За Лидия било ясно, че това иносказание е предупреждение за всеки християнин, който пренебрегва четенето и изучаването на Библията, което в очите на Господа е лекомислие и духовен мързел, водещ до загуба на Божието въоръжение. След срещата с Ангела, Лидия продължила своя път нататък и скоро се натъкнала на ново препятствие. Точно пред нея, преграждайки ѝ пътя, били опънати паралелно една над друга две жици (тел). При това за пътника не оставала никаква друга възможност, освен да коленичи, да легне на земята и, като се прилепи към нея, да пропълзи под долната тел. Въпреки това такава стъпка за мнозина вървящи по тесния път била невероятно тежка. Някои били неспособни да се наклонят, други имали болести на ставите на краката подобни на артрит, затова при най-малкия опит да се сгънат, започвали да викат от болка. В края на краищата вие знаете, как става с болния човек. От време на време той започва да вика още преди да си се докоснал до него. Направо не го пипай - толкова той е станал чувствителен! (Надявам се, вие разбирате, приятели, за каква болезнена "чувствителност" в духовния живот тук се има предвид. Вие навярно също сте срещали християни, на които е невъзможно нищо да се каже. Само нещичко - и вече обида! На него, виждате ли, вече сте му причинили болка! Него, бедничкия, го наранихте!) Някои пътници били толкова високи и тлъсти, че не могли да се сгънат, или при опит да го направят, като че ли се счупвали в кръста, падали на земята и повече не могли да се вдигнат. Причината за това се заключавала в това, че те били "прекалено големи и твърде високи." (Има го и това, че християните неимоверно израстват в собствените си очи, поддържани в това от мнението на другите). Сред намиращите се пред даденото препятствие се намираха и такива, които казвали: "О, за да го премина трябва да съм в необходимата "форма", така че трябва да се упражнявам." (За съжаление, те не разбирали това, че трябвало преди да се упражняват, а не сега, когато било много късно). Много от тях въпреки това се опитвали да пропълзят под опънатата тел, но те успявали да промушат само главата си, а тялото не преминавало, и човек заклещен оставал там. Заедно с главата минавал разбира се и езика, но уви, това дело не се придвижвало повече. И така съществувала само една възможност да се премине този участък от пътя - като се смириш дълбоко, да се наведеш ниско-ниско, като притиснеш към земята лицето и цялото тяло, и да преминеш под преградата. Именно така постъпила и Лидия.

Скоро след това тя приближила към необичайна контролна станция, където пътешествениците преминавали последните решаващи проверки преди да влезнат в Небесната Обител. Станцията била заобиколена от доста висока стена и единственият вход там бил вратата на голяма къща, съединена със стена. Приближилите се пътници заставали един след друг до вратата, като образували дълга опашка. Някои от тях изобщо не желаели да чакат и се опитвали да изкатерят стената, или да намерят в нея някоя друга врата или вратичка. Обаче това не им се отдавало, така че в края на краищата и те трябвало да се присъединят към опашката, за да преминат през вратата на контролната къща. Интересно, че тази врата била също особена: тя имала определена височина, и ако влизащият се оказвал много висок и се опитвал да се сгъне, за да мине през нея, той неможел да го направи, защото вратът му не се сгъвал повече. В същото това време, ако към вратата приближавал човек, имащ твърде малък ръст, не съответстващ на височината на вратата, той също не можел да премине през нея, за да попадне вътре. Ако някой от странстващите успявал все пак да премине вратата и се оказвал вътре в къщата, то за свое учудване намирал там лекари, медицински сестри и съдии, които много сериозно и съвестно изпълнявали работата си. Те подхождали към хората съвършено еднакво, без да гледат на лице. Не се взимало под внимание нито знанията, нито длъжността, нито предишното положение, нито каквито и да е други предишни заслуги. За тях нямало никакво значение, имал ли е този човек някога богатство (без значение плътско или духовно) или бил съвсем беден, бил ли е той пастор, проповедник, или обикновен член на църква. Всеки без изключение бил длъжен да премине този строг медицински преглед, като при това не се пропускала нито една дреболия. Първото, което се подлагало на щателна проверка били очите на човека. Определяло се дали са здрави или са поразени от някоя болест, например: завистливо око, похотта на очите, духовна слепота и т.н. (Марк 7:22, 1 Йоаново 2:16, Йоан 12:40). След това проверявали езика и устата, в съответствие с това, което говори за тях Свещеното Писание (Пр.6:16-17,Яаков 1:26, 1 Иоаново З:17-18, 1 Петрово 3:10). Горко на този човек, състоянието на когото намирали за нездраво. След това внимателно оглеждали ръцете - чисти ли са те, нямат ли на тях някакви мръсни отпечатъци (1Тим. 2:8, Исая 1:15,59:3). След това идвал ред на сърцето и тук лекарите са били особено придирчиви и внимателни. (Притчи 6:14,18; 16:5;Мат.5:8, 28; Лука 21:34; Яков 4:8; Римл.1:21,24). Едновременно с това се взимала и кръв за изследване. Нали знаете, че съществуват много заболявания на кръвта. Има ги разбира се и в християните. Аз имам предвид духовни болести, които се намират точно там в кръвта. Вземете, например, похотта на плътта, и почти от раждането проявяващ се гняв. (Евр. 12:4). След кръвта започвало изследване на бъбреците и другите вътрешни органи (Откр.2:23). И ако в резултат на прегледа човека не го намирали здрав, то излизали с решение, че той не може да се качи на върха на Божията планина, за да получи милост и Божието благословение. А този, който успявал да премине тази проверка и биван признат годен за изкачване, изпращали на голямо спортно поле, където имало дълги пътеки за бягане. Така и Лидия, след като успешно минала през цялата проверка и се оказала на спортната площадка, и било казано: "А сега бягай, но бягай не така, че просто да достигнеш целта, а за да пристигнеш първа и да получиш наградата!" (1 Корин. 9:24, 2 Тимот. 2:5). Който не е бил способен да тича, като прилага в това цялата своя сила, той не можел да продължи нататък своя път. Тези, които получавали наградата могли да се качат на върха на планината на Господа и там, на свято място, да застанат пред Величието Божие и да получат благословение и милост. Само такива могли да бъдат причислени към рода на "търсещите Го, търсещи лицето на Бога Яковов" (Псалм 23:3-6).

По милост Божия Лидия успяла да премине и този изпит. Обаче с това не приключвали проверките на главния проверочен пункт. Пред контролната комисия, председател на която бил Някой, облечен в дълга бяла дреха и опасан със златен пояс (Откр. 1:13), заставали хора от най-различни професии и занятия: религиозни деятели и богослови, учители, лекари, съдии, военнослужещи, търговци, ръководители на предприятия и обикновени работници. В светлината на вечността и в светлината на Божието правосъдие били откривани всичките им дела и постъпки, извършени от тях в тяхната работа и служение. Пръв бил поканен пасторът на една църква. В същата минута пред него застанала цялата общност в пълния им състав, а също така всички хора, на които той през целия си живот им бил казал нещо за Бога. И ето на този пастор му било казано: "А сега проповядвай!" Когато той подчинявайки се, започнал своята проповед, била отворена книга, по която се сверявало това, което той говорел. Ако пасторът говорел нещо, което не го имало в тази книга, или нещо, което не съвпадало с написаното в нея, то веднага била слагана отметка "невярно". Още повече, извършвала се проверка съвпадал ли собствения му живот с това, което проповядвал. Сравнявали се думите от неговите наставления, които той давал на другите, с неговия живот и поведение в семейството, дома и на работа. След това, когато бил проверен пастора, светлината Божия се преместила и осветила общността, така че станало добре видимо всичко тайно и съкровено за всеки неин член. Разкрити били тайните грехове, открити били тайните мисли и намерения, видни станали реакциите на християните на едно или друго нещо. Мислите на човека и всичко, което било скрито от телесното око, можело сега да се чете на неговите гърди, както в отворена книга. Например един стоял на събрание, а мислитему се разхождали далеч-далеч от това място. Друг нервно си поглеждал часовника и с досада говорел на себе си: "И кога само ще завърши, най-накрая своята проповед! Време е вече да завършва събранието!" Трети, чувайки изобличителните думи на проповедника, се възмущавал в сърцето си и протестирал: "Не! Аз не мога това да го слушам! Какво иска той от нас? Това вече е прекалено!" Четвърти, седейки на задните редове, по време на проповедта "клюмал нос" и като отпускал главата си все повече и повече, буквално заспивал. Всичко, което се случвало се записвало в отворената книга, която ще бъде решаващият документ в деня на съда, когато всеки ще трябва да даде отчет. След това пред комисията застанали хора от различни професии. Учителите били длъжнида се отчетат в това, не са ли злоупотребявали със своя авторитет, за да въздействат невярно на своите ученици. Лекарите били попитани, дали са били действително милосърдни, отзивчиви и благородни в своя труд, вършели ли всичко това, което било в силите им в отношение към своите пациенти. Всички присъди и заключения на земните съдии били са взети под лупа за да се провери, не престъпвали ли своите права и не съдели ли хората погрешно. Ако присъдата на някой съдия не се оказвала справедлива в светлината на вечността, този човек го отвеждали настрана.

Когато настанал реда да застанат продавачите, търговците и различните работници, то се открили невероятно много лъжи, нечестност, голяма и "малка" лъжа! Излезли на светлина недобросъвестност, мързел, множество случаи на големи и малки кражби, а също така най-различни хитрости. От светлината на вечността да избягаш е било невъзможно! Какво точно се случило с тези хора, които не могли да минат контролната проверка, на Лидия не било дадено да знае. Възможно е само във вечността това да ни стане известно. Но най-ужасното е, че това са били тези, които са били преминали много по тесния път, както и Лидия, преодолявайки трудности и прегради. Не е ли истина, че има за какво да се замислим тук и дори някои неща да преразгледаме от основи?

И така, трудностите, изпитанията и последните проверки на контролната станция останали назад. Лидия се приближавала към целта. Внезапно пред нея застанала група хора, облечени в бели дрехи. Като се държали за ръце те приближавали към нея. Техния водач се разграничавал от всички със своето необичайно светло, блестящо облекло. В ръката си той държал книга. Всички останали го следвали смело и решително като войници. Задачата на тази група била - да събере заедно тези, които успешно са преминали през всички изпитания. Без да принуждават, тези светли същества силно викали: „Кой иска да върви заедно с нас?“ Лидия застанала последна в техния строй и ги последвала. Като повървели малко, те се спряли в прекрасно място. Водачът призовал всички на молитва. Всеки бил длъжен да представи пред Господа своите желания и молби. Лидия забелязала, че в своите молитви никой не мислел вече за земните неща. Всичките им желания са били устремени напред, а сърцата изпълнени само с това, което е било угодно на Господа. Викаща към небесният Отец, Лидия умолявала „Господи, дай ми да се окажа вярна в това, което Ти си определил за мене и за да мога дума по дума да предам всичко, което Ти ще ми заповядаш!“ Девойката сама не разбирала това, за което се молела, осъзнавайки само, че тези думи са отражение на неизвестната ѝ Висша Воля.

По време на нейната молитва водачът (предводителят) записвал всичко в своята книга. В тази група Лидия познала двама, които принадлежали към нейното племе. Но самият акт на познаване ставал по някакъв необичаен за нея начин. Тя знаела, че тези хора, както и тя, се отнасят към племето зулу и че са нейни познати, но техните лица били толкова преобразени, че тя не можела да определи, кои са те. Всичко това е трудно да се обясни с думи, но преживяното от Лидия ясно показва, че освен привичната за нас форма на живот на земята има още и друга форма на съществуване и взаимоотношения, съвършено нова и непостижима за човешкия ум.

С наближаването към Небесния Град, една след друга за Лидия се откривали следващите безценни истини, които за нас (и за мене) могат да бъдат добри уроци. Така например на нея ѝ било казано: – Сега ти ще влезнеш в Небесния град, където не може да влезе нито един човек с непростени грехове. – В този град всички живеят в съвършена хармония, величаещи и славещи единствено Исус. - Там могат да живеят само тези, които са били верни на Исус, и които никога и в нищо не са се отричали от Него. – Тука няма да бъде допуснат този, който живеейки на земята, е говорил за греховете надругите, осъждайки го, и в последствие не се е разкаял за това. – Който иска да влезе в Небесния Град, той в земния живот е длъжен да се съгласи с Божието определение. – Който иска да престъпи прага на рая, този е длъжен на земята да признава над себе си волята на Бога. Ако Господ по някаква причина отклонява неговото желание, той трябва също така с готовност да се отвърне от него; и ако Господ благославя нещо, тогава и той е длъжен да го благославя. – Никой лицемер и никой високомерен не може да влезе в Небесния град на Царя и Бога. Въпреки че Лидия чула още много, тя не могла в последствие да си спомни всичко, но и това, което тя разказа вече е достатъчно, за да си зададем неволно въпросът, поставен ни в Откровение 6:17 "Кой може да устои, когато дойде великият ден на гнева на Господа?"

Междувременно Лидия се приближила към целта. Ангел в блестяща дреха стоял на входа на рая и протягал ръце към нея. В този момент събралите се при леглото на умиращата чули нейния вик: "Там стои ангел! Той ме кани да вляза! Вие виждате ли го?... Но той въпреки това стои..." Това били нейните последни думи. След това тя затворила очи и замлъкнала. Дишането и спряло. Пулс вече не се напипвал. Устните и краищата на пръстите започнали да посиняват. Лидия била мъртва. Времето на нейната смърт било 8 Април 1973 година, 3 часа следобед. Разбира се те не се молели за възкресение. За това в този час те даже и не мислели. В молитвата си те само говорели: "О, Господи! Тя беше за нас голяма помощ! Кой сега ще запълни този пролом?..."

Роднина на Лидия донесал погребални дрехи. Тялото на умрялата било измито и приготвено за погребение. Погребението трябвало да се състои на следващата сутрин. Вечерта всички се разотишли, но в стаята, където лежала Лидия продължавало да има светлина, защото една чернокожа жена от нашите служители пожелала да остане до тялото на покойната до сутринта. Било късно през нощта, когато станало това чудо. Лидия изведнъж започнала да мърда в леглото, после се повдигнала и седнала. "Колко тъмно е тука! - казала тя оглеждайки се в недоумение. - Колко всичко е нечисто и мрачно! Колко мръсни стени! ( Както тя по-късно ни обясни, след връщането на земята всичко ѝ изглеждало тъмно и мръсно в сравнение с това, което видяла в рая). Обръщайки се към служителката, Лидия помолила да ѝ даде да яде и да пие. (И това е след като тя в продължение на последните десет-петнадесет дена от болестта нищо не можела да сложи в устата си). Като изяла дадената ѝ храна и изпила чашата чай, тя станала от леглото и се разходила в стаята. О, какво радостно чувство било за нея, когато след дългото лежане в леглото, тя отново можела да ходи. Силите ѝ бързо се върнали. Телесните страдания повече не я измъчвали. Тя се чувствала съвършено здрава.

А сега искам да се върна малко назад и с думите на Лидия да ви предам това, което тя по-късно ни разказа. В този момент, когато ангелът протегнал насреща ѝ ръце и я приел, тя почувствала в тялото си някакъв тласък. Тогава душата и напуснала земното и тяло. В рая първият, който видяла бил Самият Исус, Който я приветствал. Лидия видяла много хора в светли блестящи дрехи. Точно такива получила и тя. Небесният Град бил изпълнен с чудна неописуема светлина, въпреки че нито слънце, нито какъвто и да е друг източник там нямало. Сам Исус бил светлината, която прониквала във всичко и откривала това, което за обикновените човешки очи е скрито. Светлината идваща от Исус била вечна и затова там нямало вече нощ. Нямало също така пек, нито студ. Хората обкръжаващи Лидия са били събрани от всички страни на земята с най-различни езици, но сега те се разбирали отлично един с друг, говорейки на един единствен, красиво звучащ език, който разбирал всеки който влезнел в Града. Тук нямало вече раси и цвят на кожата, нямало различни възгледи и мнения. Всички са били единни. Неописуема хармония царяла навсякъде. Небесният мир съединявал всичко в едно цяло. Сред небесните обитатели нямало вече деление на мъже и жени. Всички били един пол. Това е била нова, съвършено непозната форма на живот, която Лидия не могла да опише с думи, и за която Господ, докато бил на земята казал така: " Защото във възкресението на мъртвите не се женят, нито се омъжват, но са като ангели Божии на небесата" (Мат. 22:30). Населението на Небесния Град живеело в прекрасни, не подлежащи на описание къщи и жилища, което неволно напомня на думите на Исус: " В дома ма моя Отец има много обиталища..." (Йоан 14:2). В центъра на града се намирала огромна зала с прекрасен трон. На него в цялото великолепие на своята слава и величие седял Агнецът Божи Исус Христос. Лицето на Исус сияело толкова ослепително -- ни разказваше Лидия - че на Него било направо невъзможно да гледаш! Всички ние сведохме очи, низко се поклонихме пред Него възклицавайки: "Свят, Свят Свят Господарят Саваот! Цялата земя е пълна с Неговата слава!"(Исая 6:3). Всичко се изпълнило с чудесното пеене на хора на небесните обитатели. На земята няма такива думи, с които да можеш да напишеш небесното! След пеенето Исус започнал да вика при себе си всеки жител на Небесния Град и му давал три плода, по вид напомнящи гроздови зърна. Същите такава плодове получила и Лидия. Когато ги изяла тя почувствала в себе си необикновен прилив на сили. Сред небесните жители царяла съвършена любов. Всеки се отнасял към другия с голяма почит. Към децата било същото отношение, както и към възрастните. Хората не говорели едновременно. Нямало шум и суета. Навсякъде царял мир и божествен покой. Мислите и стремежите на всички били отправени към трона. Всеки се стараел да внимава на това, което говори Исус. Никой вече не ходел по своя си собствен път. Очите на всички жители били устремени към Седящия на престола. Неговата слава била толкова велика, че всичко, станало с тях някога на земята е било забравено. За сълзите, скръбта, печал, страдания и мъка нямало повече място. Изведнъж Господ повиквал при себе си Лидия и казал: "Твоите приятели на земята плачат за тебе. Аз искам да те върна при тях." В отговор на това Лидия не проявила ни най-малка съпротива на Божията воля, въпреки че без съмнение било и много хубаво в рая. Бидейки готова да изпълни всичко, което желае Исус, тя помолила само за едно: "Господи! Ако трябва да съм отново на земята, то Те моля, не допускай между мене и Тебе да застане нещо, което да ни разделя. И ако дори най-малкия грях влезе в моето сърце и моя живот, тогава по Твоя милост веднага ми го покажи, за да мога веднага да го въведа в порядък. Подари ми, че и на земята да съм така свързана с Тебе, както и сега тук на Небето." Преди да напусне небесния Град, Господ ѝ показал голяма топка и казал: "Хората, които живеят на земята, мислят, че те могат да скрият или да покрият от Мене нещо. Погледни вътре в топката!" Когато Лидия направила това, то видяла пред себе си цялата земя. Множества хора, подобно на малки мравки тичали насам-натам. Те се хапели един друг, карали се, разправяли се и се биели. Те завиждали, мразели, клеветели, и са мамели един друг. О, как се опитвали те там на земята да скрият и покрият това! Въпреки това нищо не могло да се укрие от очите на Небесния Наблюдател, потвърждавайки с това думите на свещеното Писание: "Но има Бог на небесата, откриващ тайни... Той открива дълбокото и съкровеното, знае какво има в мрака и светлината обитава с Него" (Данаил 2:22, 28); а също: ".. няма нищо скрито, което да не се открие и тайно, което да не бъде узнато" (Матей 10:26).

Когато за първи път слушах този разказ на Лидия, то неволно я попитах: "Кажи, не беше ли ти разочарована или опечалена, когато чу че Господ иска отново да те върне на земята?" "Разочарована?! - удивена попита тя. - Опечалена?!.. Но как може такова да бъде? Да разбереш волята на Бога и да я изпълниш - това е самите Небеса! Това е велико преимущество и най-голяма радост!..."

Скъпи приятели! Господ Исус говори на всички нас, и тези думи звучат за нас като неговите заповеди: "Влезте през тясната врата! Вървете по тесния път!" Да ни спаси и да ни подари вечен живот - такава е Божията воля, и ако ние не я изпълняваме, то сами себе си осъждаме на вечна смърт и непрекратяващи се мъчения. Така че хайде веднъж завинаги да изберем за себе си тесния път. Само не трябва да забравяме, че този път е път на очистване! Това е път на борби и победи над греха! Вървейки по него е недопустимо да смесваме християнството с делата на света, иначе и с нас може да се случи същото, което било показано на Лидия, с човека ,който вървял по тесния път. Той смесил заедно брашно и захар, но когато Господ му заповядал да раздели едното от другото - той не успял да го направи. Ние хората сме склонни да съчетаваме християнството с много неща, които ни харесват, но Бог не търпи това! Пътят за следване на Господаря - това е тесен път и преди да застанем на него е необходимо да минем през тясната врата, като оставим зад нея всичко, което може да ни свързва със света. Словото Божие не напразно ни говори, че "тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живот и малцина ги намират" (Матей 7:14). Да.. Наистина малцина ги намират! Лекомислените и повърхностните в своето християнство също не са способни да ги намерят! Само тези,които от цяло сърце, без да се съобразяват с нищо, търсят този път на истината, ще го намерят! Ах, колко лесно ние казваме: "Ние сме деца на Бога! Ние всички един ден ще се срещнем в краката на Христос!" Да, така мислим ние, бидейки съвършено убедени в истинността на това. Но нека погледнем какво казва Господ за това. В 23-ти Псалм 3 стих той ни задава на всички нас и на всеки от нас по отделно странно звучащия за човешкото разбиране въпрос: "Кой ще се възкачи на планината на Господ, или кой ще застане на Неговото свято място?» Тази кратка дума кой в единствено число ни дава възможност да разберем, че такива ще бъдат малцина. О, да ни подари Господ, та ние в нашия християнски живот да успеем да намерим тази тясна врата и тесен път, водещ в живот вечен, и като ги намерим да останем до края на него до края. "Този, който побеждава ще се облече в бели дрехи... и ... на побеждаващия ще дам да седне с Мене на Моя престол" - казва Господ в Откровение 3:12,21.

В заключение ми се иска да добавя до и след нейната смърт за мнозина се явява скъпоценна перла на истина, а за някои - камък за препъване и предмет за многочислени спорове с опити да бъдат убедени другите, че всичко това е неправда, плод на измислиции, човешки фантазии. Аз разбирам защо на дявола (клеветника) това не се харесва. Нали в това, което на нея и било показано, е дадена ярка картина за истинското следване на Господа и ходене в съюз с Него. Само по такъв начин може да се стигне към духовно пробуждане, което се явява естествено следствие на истинският живот във Христос.


нота: Свидетелството е написано от думите на мисионер Ерло Щеген. Лидия Дюбе досега живее на Ква Сизабанту и, като една от сътрудниците на мисията, често съпровожда Ерло Щеген в мисионерските му пътувания. Тя е дъщеря на една черна жена от зулу, история на която е записана в ХII глава на книгата "Пробуждането се започва от мен..."

Публикувай коментар
Относно
Потребителско име:
Коментар: