Последни публикации

Форуми

Записки

Коментари

Наблюдател

Библиотека
Тематика

 

candida albicans   безгрешност   второто идване на исус   пакистан   православие   предварително узнаване   разболяване на деца   седемте звезди   тертулиан   ялъмови  

виж всички тематики

История и наследство


Харалан Попов Преглед на авторите
04.12.12 00:50
Коментари: 0
Няма оценки -

kostadin_tomov.jpgПРЕДГОВОР

„И Енох ходи по Бога и не се намери вече, защото Бог го взе“ (Битие 5:24)

Беше май 1928 година, когато за първи път срещнах дядо Костадин. Тогава той живееше със семейството си на ул. „Средна гора“ в София. Човек с незавидно телосложение и светли очи, в които се съзираха ясно Божията любов, проницателност и доброта. Добре избръснатото му лице се украсяваше с грижливо подкастрени черни мустачки. Винаги усмихнато, то отразяваше духовната чистота и сериозност. Паралелно с неговата проповедническа работа той имаше малко магазинче за материалната издръжка на семейството си, което в този момент се състоеше от жена и три невръстни деца. Двамата му големи синове бяха вече женени и живееха отделно. В малката кухничка стояха няколко чувала, пълни с орехи. Това беше начинът, по който семейството се прехранваше. В работата вземаха участие всички, включително малките деца Христо и Верка – едни чупеха орехите, а други отделяха ядките. Спомням си, че тогава дядо Костадин взе приготвените торбички с готови ядки и заедно отидохме да ги разнесем по разни бакалски дюкяни.

Жена му, баба Костаданица, както я наричахме всички, беше винаги покорна и смирено споделяше семейните несгоди, приемайки ги за неразделна част от тяхното служение на Бога. Без ропот и огорчение, а с молитва и радост те служеха на Бога с цялото си сърце и с целия си дом.

Църквата на дядо Костадин не беше само малка група, която се събираше в кухничката им, а цяла България. Понякога напускаше дома си с месеци и дори семейството му не знаеше дали е в Чирпан, Меричлери, Стара Загора или някъде от отдалечените от всяко превозно средство и изостанали в духовно отношение кътчета на България. Селата бяха едни от главните обекти за евангелизация на дядо Костадин Томов. Той дълбоко разбираше изтерзаната селска душа и знаеше как да проникне в нея. Воден изключително от Божия Дух, винаги навреме и на място пристигаше там, където нуждата го зовеше. Понякога се налагаше да остане седмици или месец на едно място. И така през служението на този съвременен светия се основаха  многобройни общества и църкви из селата на Южна и Западна България. Той никога не носеше багаж или куфари при пътуване, имаше само това, което беше на гърба му, но въпреки това беше винаги чисто и спретнато облечен, понеже Божият народ посрещаше нуждите му относно храна и облекло.

Особен обект на внимание за евангелизиране от дядо Костадин бяха децата. През деня, когато възрастните трябваше да работят на полето, той събираше децата и ги учеше да пеят духовни песни. Четеше им от Книгата на живота, молеше с тях. В джобовете винаги имаше по някой бонбон или карамел, които им раздаваше, особено, когато ги срещаше за първи път. Сега много от тези деца са вече майки и бащи, а някои пастори и проповедници. Те са видимият плод от служението на Костадин Томов, скъпоценните камъни в короната му, която той, както много други светии сега носи в небесна слава. Те ще блестят вечно, както звездите на небосклона.

А българските вярващи никога няма да забравят делото и духовния подвиг на дядо Костадин Томов при изграждането и разширяването на Божието царство в нашето Отечество. Той ще остане добър пример на подражание за всички поколения български християни.

Харалан Попов




Дядо Костадин Томов е роден през 1881 год. в с. Лясковец, Асеновградско. Неговият рожден ден - първият от великия празник Възнесение Христово - е един знак, с който Небесният Господар е посочил своя избраник, и мястото на рождението - Асеновградско, е също потвърждение на горната мисъл. Цялата тази област на нашата татковина, в която се намира и прочутия Бачковски манастир, е населена с наши братя и сестри, запазили и до ден днешен благочестието и чистота на нашето православие. Господарят на живота изпраща чистите души да се родят на чисти места. Моралните закони не са като човешките - те нямат земната адвокатска гъвкавост. Бъдещият духовен работник се ражда в благочестиво семейство. Старецът беше към своя край. Годините му бяха 80. Ще затвори очи и ще отнесе в гроба една чудна тайна, една поучителна за нас святост, ще скрие от нашето материалистическо време една надежда за радост и спасение. А колко хора и днес, и всякога биха искали да имат тази чудна радост. Колко е беден оня, който е лишен от нея. Залутан от земните миражи, той остава в отчаяние и мрак.





ЕТО СВИДЕТЕЛСТВОТО НА ДЯДО КОСТАДИН - НЕГОВИЯТ ПОВЕРЕН МИ РАЗКАЗ!


Още от детинство - заговори старецът - имахме вярата в Бога. Всяка вечер, преди да си легнем, а лягаме всички в едно общо легло, баба с голямо благоговение (като че сега я виждам) ще запали от пламтящото огнище свещица и ще я залепи пред иконата на иконостаса. Редяхме се като войници за преглед. Най-напред баба, (дядо отдавна беше покойник) после баща ми и майка ми и ние децата. Всички мълчим вперили благоговеен поглед в неясния, изтрит образ на старата икона - баба зашепва дълга, неразбрана от нас молитва. И после мета-ни, поклони до земята - 40 - четяхме ги като свивахме пръстите на ръцете си, за да не объркаме точния брой. Така до изморяване, до изтощаване. Баба беше много строга и да отстъпи и най-малкото от вечерната служба - беше току речи цяла литургия. Така с вярата в Бога, като изпълнявахме строго реда на православната бащина вяра, течеше нашия простичък праведен живот. Поотраснах, ето вече съм на 7-8 години. Училището ми трябваше, много исках да уча, а училище няма. Хората простички, неуки, никой от селото не можеше да пише една буквичка. Идваше бирник и на графата, където пишеше "подпис" цяла колонка от мастилени петна на напукани пръсти. Баща ми ме изпрати в близкото село, Яворово, на 5 км. от нас. Но и тамошното училище не достигаше до четвърто отделение, поради, което бях принуден да се преместя в съседното село Асеново - Станимъшко. Там завърших началното си образование. През тази година баща ми беше кмет, но както и съселяните си, той беше неграмотен. Иначе беше буден, природно надарен. Изкарваше прехраната си с търговия. Имаше дюкян с всякаква стока, необходима за скромните, ограничени тогавашни нужди - мляко, месо, сирене, кашкавал, колониал. Бакалницата от това време беше един миниатюрен сегашен магазин - ЦУМ, макар и в малко количество, намираха се за продан, дори неща малко познати сега - изсушени октоподи, рошкови, посжови кокосови орехи и какво ли не. Към бакалницата беше прикрепена кръчмата - баща ми беше и кръчмар. Цял ден отсам дюкянчето дрънкаха везните и тропаха почернелите грамове. А отвън в опушената от гьст тютюнев дим, тясна миризлива кръчмица, ехтяха викове, плющяха мазни карти. Казах, баща ми беше неграмотен. На вратата между бакалницата и кръчмата се клатеха с тъп звук цял сноп четули-рабоши. Със завързването на един гвоздей, касапско ножче, татко дялаше настойчиво с остър, внимателен поглед режеше и чистеше щърбовете. С този дървен тефтер той водеше справедливо и безпогрешно сметките на всички семейства в селото. Един ден баща ми ме повика: "Костадине, я ела малко!". Това беше скоро след моето завършване на четвърто отделение. По сериозното му изражение аз разбрах, че има нещо много важно за казване "Костадине, слушай синко, оня ден беше тук и ти, като идва околийският началник със своите хора. Като влизаше в дюкяна, ръкавът му се закачи и раздрънка читули-рабошите. "Бре, Тома, вика, ха-ха-ха-хвана се за корема и се разсмя иачалника! Каква е тази работа, то и козите пишат букви с краката си по снега, а ти още на рабош смяташ. Я слушай, това е стара работа. Научи ти сметка, грамотна, с книга, с тефтер, търговски точен. А тази работа, дето сега я правиш не е за сегашното време. А рабошите събери в огьня. Разбра ли? Следния път като дойда, искам да видя тефтера тук да стой, на тезгяха." Та, Костадине, синко, гледам те, пишете по тетрадките, по стените, по тезгяха хубаво, четливо. Утре ще те пратя в Станимака /сега Асеновград/ книжарница имало там, ще питаш хората къде е, ще купиш един бакалски тефтер, за сметки ще кажеш. Запомни добре, ще си водиш хесапа. Големичък си синко, пари харчих за образованието ти - 4-то отделение. Ха сега да те видя. Сторих, както баща ми нареди. Купих тефтер и станах касиер-счетоводител. Селяните се научили за моята грамотност и всеки ден като пред лекарски кабинет чакаха по двама, по трима. "Костадине, продавателно писмо ми направи!" На всички даром, разбира се, по съседски. Така в търговски, земеделски и домашни работи вървеше нашият живот. Дойде 1900 година, когато трябваше да вървя войник. В тази година имаше закон - повиканите за военна служба да теглят жребий за освобождаване. На всяко село се даваха по един или по два такива билета, изтеглянето на които се смяташе за голям късмет, нещо като лотариен билет с голяма печалба. По Божия воля билета се падна на мен. Завърнах се в къщи много радостен. Трябваше само да плащам военен данък - 30 лв. годишно. По тогавашен обичай, след освобождаване от военна служба, идваше ред на годеж и сватба. Изборът на невяста или младоженец бе изключително право на родителите – законно най-вече на бащата. Така баща ми ме годи за непознато момиче от селото ни. Ожениха ме, също без да ме питат харесва ли ми бъдещата другарка. Поисках да се отдела от баща си, да си сьздам свое огнище. Майка ми, която беше ангелска душа, по характер, се примири с намерението ми. Баща ми обаче, взе строго становище: - Отдели се, Костадине, напусни ме в тежката работа, но да знаеш, нищо не ще ти дам. Иди където искаш и там гладувай по чужди къщи!

- Бог ми даде подслон и храна! - отговорих аз. Но един грях сторих тогава аз към своя родител, за който дори сега, когато прескочих 80-те, си спомням подтиснат от разкаяние. Но какво можех да сторя тогава с моята другарка нямахме дори един хляб за вечеря, дори една счупена керемида за подслон. А баща ми, с когото работех беше богат. Същата година в хамбара си имаше стотици крини жито. И аз в отчаянието си, на излизане от бащиния си дом влязох в хамбара и без позволение от баща си, сграбчих 15 крини жито. Този голям грях сторих аз. Дано Бог не ми го вмени в часа, когато ще давам отговор за целия си живот. Нямахме с моята другарка подслон да се приберем - безпомощни, кръгли бедняци. Но Божията ръка се протегна към нас в този час. Дойдоха баба и дядо - родителите на жена ми. - Синко, Костадине, елате да живеете при нас. Сами сме, стари сме, без млад човек не можем вече. /Те бяха по на 70 год./ Но аз имах баджанак, съпруг на голямата дъщеря. Нали трябваше да попитам него, мислех си. Защо да съм натрапник на чуждия дом? Накриво ще ме гледат своите. Попитах го:

- Искаш ли да отидеш при старите да ги гледаш?

- Не! Имам си къща!Нямам намерение. Иди ти при тях! Гледай ги и живей при тях. Ти си без стряха! Тогава се съгласих да отида при старите. Заживях с хора кротки, мили и добри. А взеха да ми подрекваг "Костадине, синко, добър, кротък, тьрпелив си, да ти препишем всичко, което имаме. При теб ще умрем!" Аз отговорих на стареца: "Не може то така, тате. Ами баджанакът, ами това невръстно момиче? /Имаха дъщеря на 17 г./. Не, не съм съгласен. Ще се съберем, ще помислим, общо ще решим". И един ден, след малък семеен съвет, раздехме всичко по Бога. След ден-два отидохме със стария и баджанака в Станимъка, подписахме и озаконихме спогодбата. Всички останахме доволни един от друг. Така заживяхме с моята другарка на новото място, между нови за мен, но любящи хора. В 1905 г. вече ни се народиха 2-3 деца - момчета. Животът ни охолен, имахме 60 дка ниви, 15 дка лозя, двуетажна къща, покъщнина. Щастливи, много щастливи под благата Божия ръка. Децата поотраснаха малко и трябваше да помислим за образованието им. Не исках да им оставя в наследство нашата селска слепота. И взехме решение с моята другарка да се преселим в гр.Станимъка. Но, я да попитам баща ми. Бащиният съвет, макар и аз сам да бях баща, не пренебрегвах. Съвестно ми беше да не знае баща ми какво съм решил. Беше есента на 1909 г., събота вечерта. Хората се бяха прибрали по домовете си. Къщата се беше смълчала. Аз влязох. Баща ми миеше последните чаши от тезгяха.

- Татко, решил съм да се изселя от това село. В Станимъка ще отида. Отраснаха децата, слепи не искам да ги оставя. Родител си ми, живот си ми дал на тази земя, почитам те, дойдох с поклон съвет от теб да получа. Баща ми беше_умен, разсъдлив и спокоен човек. Остави си работата, подпря се на тезгяха, затвори очи,.мълча стори ми се повече от час. Мълчах и аз навел глава, като пред съдия. Щё ме нахока ли, ще ме разубеди ли, ще ме насърчи ли? Каквото изрече той, моят баща, това ще сторя, колкото и да не исках да бъде така. О, като че ли цяла година стоях там, очаквайки съдбоносните бащини думи. Най-после татко се помръдна. Вдигна глава и впери поглед в мен.

- Синко Костадине, не си намислил лошо. И на мене ми дотегна този селски кръчмарски занаят. Мали виждаш, от сутрин до петляно време на крака. Бягай и на пияни хора угаждай. Някои пищови вадят. Ще се махна и аз. Но слушай, синко, ти в Станимъка, сестра ти в София, брат ти в казармата, аз също някъде, ще се разпилеем, ще отслабнем, ще се стопим в това човешко море. Помагай. Искам пак да сме заедно един до друг, да се крепим и да си помагаме. Днес е събота, утре е неделя. В понеделник ще тръгна за София. Като се върна ще ти кажа какво съм намислил. Каквото рече баща ми, това и стори. В четвъртък се върна, веднага ме повика: "Синко, аз купих къща в София, голяма, за мене и за тебе. Веднага след нашия разговор татко взе един тьрговец от Бачково, 12000 лв и ги изпрати в София. Той имаше тогава тамазлък 300 кози, през лятото ставаха една-две хиляди. Търговецът ги взе. Аз също и мах 120 кози и 30 овце. Изгледах ги през зимата и пролетта ги продадох.



ЛЯТОТО НА 1910 г.


Баща ми вдигна целият кръчмарски инвентар и замина за София. Там стана кръчмар. Аз останах да прибера неговото и моето земеделие. Есента заминах и аз за София. Жената и децата оставих на село, докато аз намеря работа в града. Ха тук, ха там, работа трудно се намира. Отворих месарско дюкянче, но не ми провървя. След това наех кръчма, и дюкянче на ул.”Тробарска"/сега ул. Козлодуй/. Там работих до 1911 г.



БАЛКАНСКАТА ВОЙНА


Макар и неслужил, без подготовка, взеха ме войник в 21 пехотен полк - Пловдив. Поехме за Чепеларе. На върха на планината стана голямо сражение с турците. Те отстьпиха и ние след тях с боеве стигнахме Скеча, Дедеагач, Узункюпрю, та чак до Булаир. Там до пролетта чакахме падането на Одрин, след което ни качиха на кораб и през Бяло море се намерихме на Петришка поляна. Там стана голямо сражение със сърбите. Дойде холера и там тя пламна в нашата армия. Страшни сцени. Върви до рамото ти другар, пребледнее, затрепери, посинее и се строполи мъртъв. Настана голям страх от зараза. Всеки се боеше от собствения си другар, всеки го подозираше, всеки го отбягваше, всеки се боеше от всички. Около падналия се образуваше празнина, разбягваха се като от експлодирал снаряд в средата. Но аз носех на гьрдите си кръста Божий. На него уповавах и не се боях от болести и куршуми. Вървим и някой с пресипнал глас вика; "Вода, вода, братя! Кой ще му даде вода? Разбягват се всички от него. На хълбока ми пълна манерка. Откачвам я и право при нещастника. "На, пий, братко, ще оздравееш." - казвам. От същата вода пия и аз. Но Бог ме пази. Не позволи Той, Светият Небесен баща да проникне болестния микроб в тялото ми. Не са в истината онези, които мислят, че от причастната чаша могат да се разнесат болести. Не виждат те стоящия до рамото на свещеника Божий пратеник, блестящият ангел, не виждат изгарящият му микробите огнен поглед. Дойде краят на Балканската война. Който оживя тръгна за дома си. Нас ни отправиха за Пловдив и ни уволниха. Тръгнах за вкъщи. Беше месец юли. Тъжно нещо е да се връщаш от война. Почернял бях от студовете, от глад, от неочаквани мъки. Само душата си гледах да отнеса в къщи, в Родината си, костите си да не оставя на чужда земя. Влязох в дома отпаднал, немощен. Поседнах с последни сили на камъка пред къщи. Дрехите ми кални, скъсани, просяшки, изгнили. Излезе едно от децата и вика- Мамо, един човек седи на камъка вънка, просяк е. На прага се показа жена ми: - Костадине, Костадине, ти ли си братко, мъжо? - хвърли се тя, запрегръща ме. - Баща ви бре, какво гледате, елате му целувайте ръка. Скоро бягайте, викайте леля си, баба си. Ей тьй се прибрах в къщи, като чужденец, като сбъркал пътя си скитник. Но какво заварих в къщи. Жена ми болна, децата невръстни, полугладни, нивите непожънати. Паднахме същият час на молитва цялото семейство. Плакахме и се молихме със силен глас. И Бог стори чудо - жена ми скоро оздравя и се привдигна. Подредихме стопанството, ожънахме нивите. Помагаха и малките, колкото им позволяваха слабите детски ръчички. Нямахме добитък, воловете реквизирани, овцете и козите също. Принудих се да взема един катър. А той се случи един зъл - рита, хапе, човек не може да се доближи до него. Моля се на Бога да ми помогне. За всичко каквото ми се случваше аз не се гневях. Обръщах се винаги с молитва към Бога. И всякога получавах помощта му. Така стана и сега. Край дома ни мина военен обоз. Харесаха злосторника и го замениха с едно кротко добиче. С него прибрахме и овършахме.

 

БОГ МЕ СЛЕДИ


Напуснахме селото си Лясковец и се прибрахме в софийската къща, която купихме с баща ми. По това време ни се роди друго дете - момиче. В големия град трябваше да се тьрси препитание. От старата, преди войната кръчма и гостилница и помен нямаше. Принудих се да наема в централния бит пазар едно магазинче за плодове и зеленчуци. Това място беше едно малко площадче, заградено с четириетажни богаташки къщи. Там 6яха малките магазинчета-вехтошарски,манифактурни, месарски и какви ли не още от снова време. На същото място е изграден сегашния ЦУМ. С тази скромна търговийка започнах да печеля хляб за семейството си. Беше към края на деня. Някои от съседите затваряха магазинчетата си, трещяха вече ролетките, тракаха ръждясалите куфари. Помислих си, че е време вече и за мен. Точно в този момент, от към улицата, скромно, почти бедно облечен човек, под мишницата му една дебела, дебела книга, задмина човекът всички от площадчето и право при мен. Като, че го беше пратил никой да ме търси, а за пръв път го виждам. Съвсем непознат. Изправи се взе книгата с две ръце, видно бе, че е много тежка и каза: "На, вземи тази книга, за тебе е!" Откъде-накъде този човек за мен книга ще носи. Още се колебая и не мога да я взема. "Вземи, вземи това е добра книга, добро ще сполучиш с нея”- Защо ми е на мене тази книга, приятелю, на виж, аз тук се занимавам не с книги, а с ябълки, зеле и пипер. Какво ще правя тази книга? "Вземи, вземи я ти казвам, ще сполучиш." Посегнах и взех книгата. А тя тежи, тежи, току речи два килограма, че и по-вече. Питам човека- "Е, ами каква ё тази книга, приятелю?"-"Черковна е - за Бога, за светиите, за ангелите, за пророците пише в нея".

- По-добре я дай на някой попски син ти нея. Аз съм кръчмарско чадо, защо ми е? Той тьй, аз тъй, не отстъпва човекът, така упорито ми натрапва книгата си. "Дали не го чакат в дома гладни деца и жена? Господи, защо този човек така упорито ми предлага книгата си? Колко пъти е идвал при мен и при съседите ми някой нещастен гладен. И часовника си е залагал, дреха от гърба съблича. Може би... И сърцето ми се нажали.

- Е, добре, приятелю, ще я взема. Колко струва? -Четири лева!

- На ти пет! - и му подавам петолевка.

- Не, четири лева струва, повече не! Не взе това, което му предлагах, точно 4 лева взе. Занесох книгата у дома. Оставих я на полицата и няколко дена не я погледнах. Но една мисъл започна да ме безпокои. "Тази книга е за тебе!" - все чувам човека да ми казва. Взех да чета. Чета, чета, взе да ми се чете повече и повече. Чета в къщи вечер до късно, при тръгване на работа я вземам под мишницата и в свободното време чета. Цялата от кора до кора я прочетох. Имахме стара привичка още от село останала: да си погуляваме вечер в бащината кръчма. Отказах се от тази моя слабост. 1914 г. започнах книгата за втори път от начало. Свърших книгата през месец ноември. Един ден се усамотих в размишления. "Какво придобих аз от тази книга? Каква полза, какви знания ми донесе тя? Много от прочетеното аз не разбирам - сътворението

на света, Моисей, Содом и Гомор ... потоп ... Много неизвестни, непонятни неща. Стоя и мисля, мисля, цели три часа в сьсредоточение. Точно в този момент, като че ли някой ми внуши да прочета 11 глава от евангелието на Матея 25 стих. "Благодаря ти Отче, Господи на небето и на земята, загдето си утаил това от мъдрите и от разумните, а си го дал на младенците!" И веднага в мисълта ми: "Ще се моля синът Божий да ми се открие. Ако не, ще захвърля тази книга, в огън ще я изгоря!" Тъй и сторих. Денем и нощем повтарям: "Открий ми се, открий ми се!" Нощно време жената и децата спят, а аз ставам от леглото и с часове: "Открий ми се! Открий ми се!" И една нощ като се молех, чух шепот: "Няма Бог. Яж, пий и умри!" Уплаших се. Всички спяха, на около нямаше никой. Събрах сили и рекох: "Ти кой си?" Вместо отговор видях пред себе си силует на човешки образ - не светъл, а нечист, отблъскващ с цвят, наподобяващ извадено от огъня парче гаснещо желязо. "Я, това е дявол! Това е дявол!" Има нечисти духове значи. С нови сили аз пак започнах: "Господи, открий се, открий ми се! Ето, даде да видя врага изяви ми твоето присъствие!" Така цели 12 дни се моля непрекъснато ден и нощ. Точно по това време у нас дойде един непознат за мен до тогава човек. Убеден бях, че това не беше някаква случайност, а по Божие внушение. Той ме заговори: "А, бе, Костадине, четеш Библия, а виждам малко я разбираш. Защо не идеш на ул. "Осоговска" там се събират неделен ден хора, четат Библия, пеят, говорят за Бога, за светци, за пророци. Иди, иди, братко, там много неща ще научиш."

 

ПЪРВОТО ЧУДНО ВИДЕНИЕ


В неделя сутринта отивам на адреса, който ми даде непознатият. Един старец мете малко салонче, колкото стая. "- Още е рано, братко. - ми каза той- ако искаш поседни и почакай, ако пък не ти се стой на едно. място, поразходи се десетина минути! "Помислих си:" Ако изляза, може и да не се върна. Я по-добре да стоя тук! Застанах на едно кюше и се замолих пак: "Открий ми се!" Надойдоха хора, протестанти бяха. За пръв път срещнах такива християни. Започна службата им. Един мъж - пасторът им, прочете нещо от голямата книга Библията. Молиха се, пяха химии, възхвала на Господа Исус Христос. А аз свит в кюшето до вратата все повтарям: "Открий ми се..." От преде ми, точно насреща, електрическа лампа. В същото време от към ъгъла на стаята с особена яркост неочаквано заблестя друга светлина. Удари ме право в очите. "Боже, ако тая светлина е от тебе, усили я, усили я!" Светлината заблестя по-силно и по-силно. Стана голяма колкото златист облак, тръгна като диадема на св.Богородица право към мене. Открои се напреде ми фигура на загърнат в плащаница човек. Протегна ръка. Отметна наметалото, взе показалеца на ръката ми, право в неговата длан. Пръстът .ми мина отвъд дупката. Също и на другата длан. И тя пробита. После ме наведе надолу и направи същото и на краката си. И те бяха пробити. След това чух да ми казва: "Изправи се!" взе ръката ми, сви четирите ми пръста и ги пъхна в дълбоката рана на гърдите си. Бях вцепенен от видението. Колко време съм стоял в кюшето не зная, но по едно време чух гласа на един от братята: "Хайде, братко, събранието свърши, време е да си вървим." Събранието беше свършило и хората се разотиваха. Станах да си вървя. Исках да викам, да скачам, да хвърча. Искам пак Христос да бъде до мене. Отидох си у дома на ул. "Средна гора". Влязох в стаята си, цялата покрита с икони, плътно прилепени една до друга. Спрях се и се вглъбих в мислите си. Прочетох пророк Исая и Псалом 116 и всичко ми се откри. Една мисъл проблесна в съзнанието ми - Защо са ми наредените в стаята икони? Не са ли те дело на човешки ръце? Бог е Дух, безплътен, неосезаем. Ще ги изхвърля. И започнах - грабя от стената и хвърлям навън. Милата ми жена се уплаши Отвори широко очи, вдигна главата си и с две ръце закри лицето си: "Костадине, какво правиш?" Нейната ангелска доброта не и позволи да изрече нещо повече от уплаха и сълзи. А аз и говоря: "Бог е Дух, той ми се откри. Той не е в иконите!" - повтарям и хвърлям навън. Бях пушач. В къщи имах голям запас от скъпи цигари. Прибрах всичко и в огъня. Пистолет си бях купил, нов, много пари бях дал за него. Влязох в стаята си на големия камък с тежкия чук удрях, удрях, докато се разпиляха всичките му части. Децата ме гледат с неспокойно любопитство. Какво ли става с техния баща? Никога не е бил пиян, никога не е вършил такива неща. Събрах всичко в шепата си и го дадох на големия син. "Иди синко, и хвърли това в дерето!" Така се очистих от всички за мене мръсни товари. Олекна ми, искаше ми се да хвръкна. И къщата ми се проветри. Сега съм свободен да служа на Бога. Беше неделя - празник, ден за почивка, за вкусен обяд. Баща ми дойде от кръчмата. "Иди синко, Костадине, в избата и наточи от най-хубавото вино, там в дъното от голямата бъчва. Днес е неделя, ще обядваме заедно. Сготвили сме тлъста гъска."

- Не, татко, не искам да дойда! - отговорих.

- Защо 6е, сине? - разтвори от учудване ръцете си той.

- Защото съм вече християнин.

- Та ние не сме ли християни, бе синко, ти не беше ли по-рано християнин.

- Не искам татко да ям и да пия. Няма да дойда. Баща ми наведе тъжно глава и си отиде. След разговора с баща си се уединих и ето пак чудо. Като че ли се доближи до ухото ми човек. Чух ясен, тих, приятен, отчетлив глас - "Иди в дома на улица ... номер ... Стопанинът се казва Трендафил. От него ще научиш много неща."

Отидох на посочения адрес. Стопанинът наистина беше Трендафил. Запита ме:

- Имаш ли Библия?

- Имам.

- Ами като четеш разбираш ли я?

- Нищо не разбирам.

- Ха сега да четем двамата. Аз ще те науча как да четеш Библията - Словото Божие. Аз чета, той чете и обяснява. Върнах се у дома този ден и вече не престанах да говоря за Бога. Не се спрях, не се уморих. Не се уплаших от глада, от куршумите, от болестите. Навсякъде бях с отворена уста за Бога.

 

БОЖИЙ РАТНИК


И започна Духът Божий вече да ме ръководи и да ми говори. Горните случаи станаха през месец септември 1914 година. Това беше моето посвещение. 1915 година Бог действа с мен навсякъде и по всяко време. Нов живот започнах аз. Словото ясно, Божият глас познат. Смелостта ми непоколебима. Напред, напред, Костадине, ръката му е над тебе, ще видиш неговите чудеса. Есента ме мобилизираха в гр. Пловдив. Зачислиха ме като келнер в лекарски стол. Той се намираше под едно от пловдивските тепета. Вече след работа обикалях войниците и им говорех за Бога. Но началникът на болницата, човек невярващ, ми забрани всякаква проповед. Какво да правя? Помолих фелдфебела да ме смени на друго място.

- Не, Костадине, нямаме основание - отговори той. Тогава на молитва ден и нощ,. През деня на работа, вечер тайно на тепето горе. Цяла седмица продължи моята молитва и ето Божията чудесна сила. Съвсем неочаквано дойде до болницата едно писмо: Сменя се и се командирова другаде целия команден и болничен състав с командира. Дойде нов началник с нови лекари. Един от тях македонец, навярно беше чул за моята набожност, ми подхвърли: "Костадине, бе кажи нещо за Бога!"

- Ех, господин началник, началникът ми забрани да говоря за Бога.

- Не, Костадине, сега вече си напълно свободен, говори, говори колкото си искаш, хайде обикаляй палатките, работа за Бога! Бог е с тебе!

Насърчих се аз и започнах проповеди и молитви. Обикалям палатките и началниците ме насърчават и подкрепят. И Бог се изяви. Там стана следното чудо: Една вечер като обикалям палатките се чу страшен, нечовешки, животински вик. Потръпнах. Може би някого убиваха. Приближи се до мен един войник: "Не влизай в палатката, бай Костадине, полудя момчето, Стоянчо, луд е. Беснее, тръшка се, някого ще разкъса." На следващата вечер казах на началника: "Господин капитан, ще ида в палатката на Стоянчо." (бяха го лекували, но полза нямаше) - Какво приказваш, Костадине? Господи, Света Богородице, Той ще те убие и ще те разкъса! Чуден човек си. Жена и деца имаш, бе войник." Капитанът замина нататък и аз се отправих към палатката на Стоянчо. Влязох вътре. Няколко войнишки глави надничаха иззад платнището. Приближих се до болния: "Я, слушай, Стоянчо, поспри да те науча на една песничка.. Ама внимавай да я запомниш, да я научиш." И наведен над Стоянчовата глава, аз запях: "Исусе, Сине Божий, помилвай ме!" Стоянчовият поглед беше мътен, разпилян. Но ето нещо, стана в тоя човек. Завъртя глава леко, повдигна .ръце и като от пробуда кротко ме погледна. "Сега оставете Стоянчо да си поспи!" - обърнах се аз към навлезлите войници. Цяла нощ не чухме нищо от там и се зачудих. Гледам Стоянчо разговаря с един от войниците. Той ми вика: "Бай, Костадине, ти ли беше снощи при мене?".- "Аз зер!" А Стоянчо се ухили: "Бай, Костадине, сега всички ви виждам, всички ви познавам. Да знаеш колко ми олекна снощи. Какво съм правил по-рано не помня." Минава лекарски преглед и войникът води Стоянчо. - Господин капитан, лудият оздравя. Ето го, Стоянчо, дето беснееше. Здрав е и си хортува момчето редовно. Бай Костадин му направи нещо снощи и на, оздравя." Началникът лекар се обърна към мене 'Ти ли ходи снощи при лудия?"

- Тъй вярно, господин капитан, аз ходих при него.

- Ами какво му направи, 6е войник?

- Нищо не му направих, нито му давах. Само му попях една песничка и тя е тази: "Исусе, Сине Божий, помилвай ме!"

- Слава Богу, слава Богу! - началникът се прекръсти - Слава Богу, с песен си го излекувал. Боже, Боже, какво можеш да сториш!" Дадоха на Стоянчо след ден-два отпуска две седмици. Той оздравя окончателно. Две години минаха от началото на войната. Един ден дойде заповед: "Всички тилови войски на фронта!" Войната ставаше от ден на ден все по-тежка. Имаше възможност да се помоля на началника да ме остави на сегашната тилова служба. Но, не. За всяко нещо в живота си съм свикнал да търся първо съвета на Бога. Ще попитам първо Небесния Баща. Вечерта отидох на едно от пловдивските тепета на молитва. Много се молих и ето пак същият познат, тих, ясен глас, като надвесен над ухото ми приятел:

- Костадине, ти ще отидеш на фронта. 1916-1917 година. Тежки изпитания за моя народ. Много, много страдания, глад и скърби. През Македония, през Сърбия, та право при завоя на Черна. Завоят на Черна - гробницата на моите братя, кръстьт на моя народ. "Завоят на Черна!" - по целия фронт се чуваше тази зловеща дума. Наши братя загиваха с хиляди. Нашите и техните майки плачеха, жените овдовяваха, децата осиротяваха. Сърцето ми преливаше от жалост. Проклета война! Зачислиха ме в пета рота. 15 дена строево обучение, за да можем да влезем в сражение. Започнаха тежки боеве. Ден и нощ артилерии и мини тресяха планината. Потъмняхме, оглушахме. Наоколо ни разорана земя, смесена с остри, като игли, шрапнели, парчета с парцали кървави дрехи и човешки меса. През почивките от сраженията се подсланяхме в дълбоките изсечени в скалите блиндажи. Там пък беше друг живот - едни въздишаха, други се смееха, а настрана в някое кюше заскрибуцваше цигулка, изтропваше хоро. Войнишки живот. Имаше заведен в армията ред, всеки полк да дава по една рота, която да излиза напред, навън от защитените позиции и да копае на открито окопи пред погледа на врага. Това дежурство продължаваше цяла седмица. Когато ние застъпихме нашия ред на същото това място, зад гърба ни имаше дълбок блиндаж, изсечен в скалата. Той събираше цялата рота войници, около 350 души. Личеше, че тук са загинали много хора. Скалите бяха черни от засъхнала кръв, а земята миришеше на скотобойна. Ротният командир - млад момък -капитан, заповяда на ротата да влезе в блиндажа. Обърна се към войниците. Гласът му трепереше развълнувано: "Войници, братя мои, дошли сме в този час на най-страшното място. Вие знаете, че пред нас няма наши линии. Напред са французите и англичаните с тяхната артилерия. Много наши братя загинаха тук. Тук ще трябва цяла една седмица, ние да копаем окопи. Днес се пада реда на нашата пета рота. И от нас много ще загинат. Много майки, жени и дечица наши ще изпискат някой ден. Няма кой да ни помогне, няма кой да ни закриля, няма кой да ни избави." Бедният командир, като че ли сега го виждам изправен с ръка на сабята. Ръката му потреперва и сабята му иззвънява. Като каза последните думи: "Няма кой да ни избави”- аз се изпънах и извиках силно така, че целият блиндаж прокънтя: "Има кой да ни избави, г-н капитан, има Господ Исус Христос!" От къде дойде този Ерихонски глас у мене сам не разбрах. Войниците се размърдаха. Най-напред вяло, а после по-силно и но-смело се чу:"Вярно, Бай Костадине, Господ Бог... ами какво да правим за да ни избави?" Всички шапки долу, на молитва" Войниците се молят Боже, Боже, Исусе Исусе, Аллах Аллах!" и турци имаше между нас. Те се молеха по своему. Една душа бяхме, нямаше българи, нямаше турци, нямаше началници, нямаше подчинени. Бог е за всички един, животът и смъртта за всички, гробовете, които ни чакаха бяха общи за всички ни. Аз се молех силно на глас" Господи Боже Исусе, Сине Божий, пощади майките и дечицата; закриляй ни, запази ни под своето крило!" Силна, славна молитва беше. Никога после в моя живот не съм се молил така. И колко момчета плакаха, "Сега всички инструменти в ръка и след мене" - извиках аз. Затракаха в каменливата жълта пръст войнишките кирки. Мястото открито,страшно. Врагът отсреща може би гледа с рогатките и пълни оръдията. А ние копаем, копаем, с разтуптени сърца и чакаме мигновената смърт. Копая и аз наведен със свито сърце. И какво става. Чувам на ухото си глас, тих, отчетлив. приятен, казва:" Костадине, сега бързо кажи на войниците да бягат в галерията!" Последен влязох аз. Веднага след мен, на мястото, където копаехме се изсипа артилерийски ураган.Захвърчаха купища земя. Потъмня като настъпила нощ отворът на заслона ни. А вътре едни викове, едни молитви, Бога хвалят. Това беше първата победа над лукавия. Сега си спомних думите, които чух на Пловдивското тепе от устата на Божия служител: "Ти ще отидеш на фронта!" Ето защо Бог ме изпрати тук." Сега всички с инструментите навън. Само внимавайте, братя, има неексплодирали фугасни гранати, заобикаляйте ги внимателно." Копаем, но вече без страх, насърчени. След четири часа към пладне отново на ухото ми същия глас Божий:" Костадине, кажи на войниците да бягат в заслона!" Аз пак викам, колкото ми глас държи:" Бягайте, братя!" В същия миг след нас се изсипаха вражески железа. Гледам насреща бяга полковият командир. - Какво стана с пета рота? - вика с ръце на устата, капитанът излезе и рапортувам:

- Всички сме живи и здрави, г-н полковник. Един войник ни спасява. След малко идва и началникът на дивизията, генералът и той. "Какво стана с пета рота?"

- Всичко е наред, г-н Генерал. Един войник ни спасява, навреме ни предупреди да бягаме в прикритието. Генералът:"Слава Богу, слава Богу!" и се кръсти нашироко. Така беше първия ден, така втория, така цялата седмица. Копаем, копаем и тихият Божий глас шепне:" Костадине, Костадине, кажи на войниците." И изкарахме си дежурството цялата седмица без косъм от главата ни да падне. След нас на същото място дойде друга рота. Още същият ден видяхме как санитарите минаваха край нас с кървавите носилки. По-късно ме назначиха на пост на първа линия. Донесоха ми сандък с патрони, но аз забраних на войниците да стрелят. След седмица минава фелдфебела и гледа сандъка с патроните стой непокътнат." Костадине, защо патроните стоят неизстреляни?" - Как да стреляме, г-н фелдфебел. Там насреща нали има хора? Не ми е позволено от Бога да стрелям и да убивам! Фелдфебелът донася на ротния, той на дружинният. Един ден идват няколко офицери с фелдфебела. Той ми вика:" Костадине, вземи пушката и излез. Гледай, там насреща е сръбски пост. Открий стрелба по него. Ха сега, огьн!"

- Аз, господа, няма да стрелям. На вас е лесно да убивате, но на мен не е позволено. Нали знаете какво стана в Черна. Вие можете да убивате, но горко ви! Отидоха си началниците, като оставиха двама войника да ме скланят да стрелям: "Бай, Костадине, стреляй барем веднъж, за да се отървеш. В съд ще те дадат, 6е, ще те разстрелят." " Не, момчета, няма да стрелям." Отиде работата до военен съд. В залата, където съдът заседаваше беше генералът с няколко офицера и военният прокурор. Приказваха помежду си, убеждаваха ме. "Костадине, защо не мислиш за жена си, утре ще те сложим на стрелбището!" "За нея и за децата ми ще помисли Небесният Баща!" Шепнеха си, махаха с ръце, спореха. Прокурорът беше евреин. Бог да го поживи, ако е жив, мир на душата му, ако е на небето. В разгара на спора го видях, че стана и заговори възбудено: - Господа, стойте, какво ще сторим? Това, което този войник върши не е човешко, а Божие дело. Спомнете си чудото, което той с Божия помощ извърши на завоя на Черна. Умълчаха се, замислиха се, дълго стояха с наведени глави. Пошушнаха си пак нещо. "Хайде, Костадине, иди си в частта!"

- обърна се един от офицерите към мен. Аз излязох и се прибрах в блиндажа. На другия ден иде при мен фелдфебела и ми вика:" Костадине, ротният те наказва да идеш да работиш в кухнята. Кашевар ставаш. Хайде вземай си багажа и при кашеварите." Там прекарах 20-30 дни. Между кашеварската работе правехме къщи и разни служебни постройки. Работата водеше едно младо подофицерче от Тополовград. Гледам го гьлчи, вика, злоби се с хората, Обърна се към един войник:"Взе-ми отнеси там тоя камък!" а камъкът не е за един човек. На друг викне:"Вдигни тази греда!"- а гредата най-малко за трима човека. Гледам аз всичко това и го викнах на страна:""Какво правиш ти бе? Защо мъчиш хората? Виж отслабнали са - пожълтели от глад. Оголели са месата им, виждат се. Пръстите им се белеят през ботушите. Ти мене ще слушаш. Няма да мъчиш хората, чуваш ли? Ще те убият, бе!" Сви се момчето. "Ама, бай Костадине, началството иска от мене." "Мене ще слушаш ти казвам! Туй дето го правим, скоро ще се разруши." Поправи се момчето. Омекна към хората. "Ах, бай Костадине, .добре, че дойде викат момчетата край мене," Една вечер бях на молитва и чух пак познатият глас" Костадине, туй, което сега правите скоро ще се разруши." Каквото навсякъде правех, това и тук. Вечерно време виках войниците на молитва. Научиха се като мръкне, един след друг да напълнят палатката. От сърце се молеха, далече по войнишките постове, по блиндажа, по бойната линия, по целия тил се разчуло за мене. Всеки, който минаваше край частта, където работех, се отбиваше да ме види що за човек съм. Чудото на Черна се беше пръснало по всички части. Пък аз на всеки по нещо давах - или книжка в ръка, или няколко написани слова, или дума-две за Бога.

Казваха:" Ей, бай, Костадине, олекна ни нашето тегло като те видим."

 

СКЪСВАНЕТО НА ФРОНТА


Започна голямата офанзива на англо-френските войски в навечерието на скъсването на фронта, при Добро поле. Не знам как, но по това време старият ми ротен, с когото стана чудото при Черна, заповяда на един войник да ми даде кон и храна и да ме прати в града. Не беше това някаква случайност, а нареждане от небето, уверен бях, Положението беше натегнато. Гореше целият фронт. Цялото небе светеше от нажежените гърла на оръдията наши и неприятелски. Беласица планина се тресеше цялата, като при земетръс. Вечерта се усамотих в молитва и чувам познатия глас:" Утре сутринта ще отстъпите, фронтът е разбит!" Сутринта се обръщам към войниците:" Братя фронтът е скъсан, всички след мене отстъпвайте докато неприятелят не ни е преградил пътя!" Аз приготвих коня, качих на него някои неща и викнах;" Бързо, момчета, след мен!" Те се колебаят заповед за отстъпване нямало, но все пак макар и неохотно, повечето тръгнаха. Аз поех пътя с молитва и упование в Бога. Пътувахме цял ден и цяла нощ. На сутринта се обърнахме и видяхме, че там където оставихме нашето място, всичко беше покрито с отстъпващи и бягащи войски. Фронтът беше разбит. "Видяхте ли, братя? - обърнах се аз към войниците около мене - тези, които не послушаха да тръгнат с нас останаха пленници." По петите ни, бързаха, сгъстени неприятелски части - пехота, кавалерийски разезди, а горе във въздуха къркаха картечниците на френската авиация. А след нас ранените викат, стенат. Всеки бяга към Родината спасение да намери, костите си на чужда земя да не остави. Поспрях се да си поема дъх:" Боже, какво да сторя?" Като се помолих чух пак Божия глас: "Виж оня войник, който е пред теб. Иди и му кажи тези думи:"Началниците избягаха, ние сме сами. Сърбите ще ни пресекат пътя. Ти имаш в магазина на пушката си пет патрона. Изстреляй ги, хе в онази дупка пред тебе. Врагът ще помисли, че има войска и ще спре, докато ние се проврем." Действително войникът имаше само 5 патрона. Това, че аз му го казах го учуди и същевременно го убеди да послуша. Стреля, както му казах и така преминахме благополучно това препятствие. На същото място видях да се влачи ранен войник. Криеше се от огъня на сръбската картечница. Викам му аз:"Ела с мене - познат ми беше" "Ранен съм, бай Костадине, ще ни убият!" "Не бой се, братко, ела с мене! Бог ще ни спаси!" Не послуша да дойде момчето с мен, не се довери на Божията ръка. Обърнах се и видях как го пронизва картечния сноп. Много ми дожаля за това дете. Вървя аз с войниците около мене и една картечница затрака по нас, но Бог й забрани. Спря веднага. Минахме през една нива и гледах захвърлени платнища. Божият глас ми говори:"Костадине, спри тук! Разкъсай едно платнище и се преобуй." Така сторих. О, Бог беше пак сред нас. Бдеше Той, Небесният баща над моите стъпки. "О, Господи, Татко мой, толкова бях сляп за тебе, аз, грешният, нищожният, твой раб Костадин, че затъмняваше погледа на врага, когато ме слагаше на мерника на пушката си, че разваляш мерника на картечницата му, когато я насочваше към моята гръд. О, Господи, Господи, чудесата ти, милостта ти видях и със тебе от смъртта не се боя! Продължих пътя си. Гледам двама войници карат едно магаре, а до тях ранен Атанас от Тополовград, помня го добре. Взех аз повода на магарето и се помъчих да кача ранения. А войниците върху мене. "Остави тоя сакатия, той и тъй ще умре. Дай магарето на нас." "А какво ще стане с вашия другар? Вижте, сърбите идат след нас!" "Не искаме да знаем, дай тука добичето!" Аз в този момент тихо се моля:"Татко, помогни на нещастния мой брат, протегни ръката си над него!" Току мирясаха враговете. Като че ли някакъв вятър ги понесе нататък. Не се и обърнаха дори към нас Оставиха ни добичето. Тежко ранен бе горкият Атанас "Бай, Костадине, моля ти се не ме,оставяй да загина. Вече сме близо до дома!" "Не ще те оставя аз, братко! Ето в България сме. В родни села и родни планини. На, вятърът наш е, роден. Не го ли усещаш как гали по лицата?" Разтушавам го горкият. Минахме покрай подкрепителен пункт и там чаец пийна сиромахът. Ние продължихме пътя си.'Ето напреде ни наш ескадрон - кавалерия. "Момчета, малко хляб да имате?" Завъртя коня си един левент. "Чакайте, в кобура ми има сух хлебец." Друг се обади:"Минахме край мандра и взех малко кашкавал." Напреде ни един офицер от Асеновград. Преди да го срещнем изпратил войници към околните колиби за хляб. Донесе и на нас. Ядохме и пихме вода. Така влязохме в България. Една нощ се объркахме. Мъглата беше непрогледна. Не знаем накъде да погледнем, бутахме се, въртяхме се и ето напреде ни затрепка като вечерница малка, игрива светлинка. Върви, върви пред нас пътя ни чертае. О, Исусе, Сине Божий и тук не ни остави. Оправихме се. Войната свърши. Ние останахме живи. Тръгнахме към обеднелите си домове, които бяха разорени. Бяхме бащи, които се връщаха с празни ръце и изгнили дрехи от дъжда, а за милите ни дечица трябваше хляб. Ето ме в София. Какво да заловя? От кого да искам пари? Град голям, чужд и безжалостен. Никой никому не помага, а и не може. Хората измъчени, изтощени от дългата съсипваща война. Наех един дюкян на ул. Гробарска". Започнах със зеленчук -старият ми занаят. Клиентите ми идват и аз говоря за Бога, за чудесата, които ме удостои да изживея. Смайваха се, кръстеха се всички, които чуваха чудните ми разкази и патила. Бях още православен. Изпълнявах завещаните ми от благочестни души - моята баба и майка - църковни обреди.

 

ПРЕМИНАВАНЕ КЪМ ЕВАНГЕЛСКА ЦЪРКВА


По това време се запознах с евангелистите-баптисти. Тези хора ме обикнаха и ми даваха место да говоря. През есента на 1919 година - идва при мен един приятел и ми казва: "Костадине, дошли са мисионери, руснаци, от Америка. Заминават за Русия и се отбили в България. Ще говорят в конгрешанската църква. Иди да ги послушаш!" Действително в неделя вечерта дойдоха русите. Проповедта на тези наши братя беше от "Деяния на апостолите" за кръщението със Светия Дух. Възпитателно, чудно беше словото, което чух. Когато свърши проповедта, аз се приближих до гостите: "Братя, моля ви утре да посетите моя дом. Живея на тази улица, този номер." Руснаците извикаха дружно, бодро и радостно: "Ще дойдем, обещаваме." Дойдоха в обещаното време. До тогава аз и братята баптисти вярвахме, че хората по рождение имат Святия Дух. Затова първата ми дума към дошлите гости беше да ми -дадат обяснение по този въпрос "Това братко, което мислят братята баптисти и конгрешани е Христовия Дух - се обърна към мене единият от тях - а Святият Дух е друго нещо. Когато човек го приеме, в него става голяма промяна. Започва да говори думи на чужд език и на непознати езици - така е писано в първо послание към Коринтяните в 14 глава. "Аз слушах тези думи и разсъждавах върху тях. Същевременно очаквах и се молех Бог да ме благослови с този дар. Братята руси заминаха за Хасково. След това дойдоха в Пловдив. Там отидох и аз на среща с тях. Тук пак стана дума за Святия Дух, за водното кръщение и за Господна вечеря. Някои от нашите братя приеха тези неща, други ги отхвърлиха. Всеки от нас, които беше там пое своя път - един към конгрешаните, други към баптистите, трети към случайни малки събрания.

 

СРЕЩА С АНГЕЛА И ПРИЕМАНЕ НА СВЯТИЯ ДУХ


По пътя от Пловдив за София бях в тягостно настроение, в душевно раздвоение. Имаше ли истина в братята руси? Не се ли бяха отклонили от евангелската правда? Вглъбен в себе си, без мисли за външния свят, крача аз към дома. Изморен не от пътя, а от смущение във вярата, прекрачих Прага на своя дом. Исках да остана в усамотение. Помолих жената да вземе децата и да отиде в магазина на ул. "Гробарска". Като останах сам, легнах на леглото си, но веднага станах да се моля. В същия миг щом коленичих през мен премина огромна сила като електрически ток, така мощна, че ще ме смаже, ще ме погуби. И ето пред мене блестящ ангел, също като човек без разлика, но сияещ, очите ми ще ослепеят от слънчевия му блясък. Какво лице, какви слънчеви дрехи. Същинско сияние на слънчев утринен изгрев. Ангелът сложи ръце на раменете ми, моите ръце се опряха на неговите. Чудно, опирам се на силно, могъщо тяло, а същевременно чувствам мекота, нежност, като че ли тяло без кости. Натисна ме ангелът и внезапно се отдръпна назад. Удари ме силно по главата. Черепът ми се отвори на темето. След миг раната заздравя. От всичко това не почувствах болка. Тогава дойде Светият Дух в мене. Започнах да говоря думи на непознат език. Какъв беше не можах да разбера. Същевременно онемях за родния си език. Не можех дума да продумам. След сърдечна, силна молитва, говорът ми се върна. Това благословение - Святият Дух, Бог ми го даде през есента на 1919г. В тихите часове на моя живот стана нещо обикновено да бъда повикан от Духа Божи, да бъда пращан тук и там, където имаше нужда да се помогне във вярата, в изцелението на болни души. И аз бях винаги готов. Случваше се да тръгна на път веднага, неотдъхнал от тежко завръщане. Аз бях слуга на Бога, ратник на една велика истина, която разцъфтяваше, за да докосне сърцата на хиляди мои братя и сестри. Така се случи и сега: "Костадине, тръгни за село Брест!" Само тези няколко думи. Къде е това село? Нито съм ходил там, нито името му съм чул. "Иди!" и аз тръгнах. Ето доказателството, че гласът беше от небето. Щом слязох от гарата към мен се стрелва ято селски деца. "Чичо, ела ще ти покажем кои хора търсиш. Ще те заведем в къщата където са." Децата ме заведоха в един дом, където заседаваше съборът на баптистите. Като ме видяха че влизам, много се зарадваха. Разпитваха ме това онова, научили се, че съм "Петдесятник". "Откъде сте взели това учение? Къде пише за него в Стария и Новия завет?"- питат. Аз взех Библията, чета им от Стария и Новия завет. Благодарение на добрата си памет познавал подробно Словото. Говорих им за Светия Дух и милост Божия посети цялото събрание. Всички около 500-600 души насочиха вниманието си към мене. Над братята Се разля една топлина, едно оживление, една радост. А там в мнозинството две момчета от събора запищяха, та цялото събрание настръхна. След това всички паднаха в силна молитва. Събранието водеха двама пастори румънци. Те се отнесоха строго към мене, но всички баптисти - софиянци взеха моята страна. След молитвата аз се обърнах към братята: "Какво почувствахте вие, особено, които преди малко така силно извикахте? - и посочих двете момчета, които развълнуваха събранието. "Радост, голяма радост, голяма благодат" стаята гръмна от викове. Румънските пастори, които преди молитвата поддържаха че всичко, което става в събранието в мое присъствие, било от лукавия, наведоха виновно глави. "Не е така, както мислехме. От Светия Дух е." Съборът завърши. Всички поеха пътя си към родните села и градове, радостни, с лекота в душите, утвърдени във вярата. Наскоро след това събитие Бог ме праща в друго село. "Костадине, иди там" Гласът тих, приятен, същински човешки глас, но неизмеримо нежен. Аз свикнах с него и не се боях, както в първите дни. Като чух Божието поръчение още в същия миг видях във видение и самото село като на кино. Ето рекичката, пред него хълмовете, които го обкръжават. Не някой цар или император ме пращаше посланик в чужда държава, а самият Бог. Царя на царете ме изпраща да извърша неговото дело. Щастливи бяха тези времена за мене. Отидох в посоченото село. Първо потърсих кмета да разреши събранието. Нямаше го, хайде при попа. Зарадва се Божият ратник и ми помогна. На събранието се събраха много хора - 200-300 души. За нощуване се скараха. Свещеникът ме дръпна към дома си, други викат "Не, отче, у дома ще бъде." Множеството победи. Поведе ме един благочестив брат към дома си. Там пък друго махленско събрание от 20-30 души. Така обиколих няколко села.

 

ЧУДОТО С РАЗБОЙНИКА


В едно от тия села стоварих тежката си раница, пълна с евангелия пред селската кръчма. Имах и други книги.Там оставих нещо, колкото да облекча товара си. Попитах за съседното село, през което по Божие повеление преминавах и тръгнах. Лете беше, в предобедните часове. Минавах по един дол и навлязох в млада гъста дъбова гора, Вървя и изведнъж ме обладава силна Божия благодат. Леко радостно ми е. И изведнъж стана нещо чудно и страшно за мене. Една голяма непреодолима нечовешка сила ме обхвана и за мой ужас ме издигна нагоре, над самите върхове на гората. Гледам с изхвръкнали от страх очи, равната под мене гора, ширнала се като огромна ливада. Понесе ме напред силата. Треперещите ми ръце се хващат за върховете на дърветата - израниха се. И летя, летя, все напред летя, като огромна птица наведен, с откъснати клонки в свитите ръце. Боже, какво стори с мене? Ще падна от тази височина, ще се убия. А силата здраво ме държи и ме носи нататък към определеното място. И ето сложи ме леко, леко като парашут на една полянка. Гледам на 3-4 м от моето приземяване, един човек, свит на кълбо, пребледнял, позеленял от страх. Цял трепери в ръцете му пушка и тя подскача. Не може от уплаха и дума да продума. Погледнах го строго. "Покай се, покай се."- казвам му аз. По едно време се съвзе и с несвързан, треперещ глас каза: "Евангелие ми дай, дай ми едно Евангелие." "Евангелие ще си вземеш от селото, там съм оставил и за тебе" - сопнах му се аз и продължих пътя аз. Разбрах защо този окаян брат ме беше причаквал в горския гъсталак с пушка в ръка. Извървях 20-30 м. надолу по полянката, където беше моят път и чух Божия глас "Обърни се и го виж Той е убиец, искаше и тебе да убие. Аз те вдигнах и сложих пред него, за да убия в него греха. Той се покая и ще стане човек" /След много време минах оттам. Човекът коренно се променил. Дори проповядвал Словото Божие./ Аз продължих пътя си. Топло лятно време, наоколо сухо и безводно. Влача натежалите си крака пред стърнището. "Господи, дай ми водица, много съм жаден." "Погледни, хей там далеч, виждаш ли оная точка? Това е колиба. Там ще пиеш вода." - чух Божия глас Наближих гледам - бостан 7-8 дка. Отдалеч стопанинът ми вика: "Ела насам!", а гласът Божий "Не минавай през бостана!" Минах по пътечката. Посрещна ме бостанджията. Постла рогозка, наряза голяма диня. Приветлив и мил човек беше. "Кой те научи да бъдеш така любезен с мене приятелю? На, чужд човек съм, а как ме посрещна?" "Не знам, като че ли някой ми каза: Виж, добър човек ти иде гост, гледай как не минава през бостана, а търси пътеката. Посрещни го добре, най-голямата диня му срежи. Починах си аз, наситих се, поблагодарих на добрия брат и поех дългия си път.

 

НОВИ ДЕЛА


Ето иде Божият глас към мене: "Костадине, ще направиш събрание. Вземи къщата, която ще ти посоча на ул. "Зайчар". Не ми даваше покой този глас. А аз не се прекланям: "Как, татко, събрание ще правя? Аз имам дом, семейство, деца?" "За твоя дом, аз имам грижа. През войната кой те пазеше от куршумите? Кой ти казваше да спасяваш пета рота от френските гранати? Аз бях с тебе и сега пак ще бъда с тебе. Вземи сега тази къща и отвори събрание." Много се молих и много разсъждавах. "О, Господи, какво ще правя? Аз съм неук кръчмар. Как ще говоря на събранието? А и хора за събранието няма." "Не се грижи, ум за събрание ще ти дам, хора на събранието ще ти пратя!" Най-после реших да правя събрание. Жена ми, ангелска душа, ахна: "Костадине, какво събрание ще правиш, де ти са хората?" "Хора ли? Аз, ти, децата, всички сме седем души. Таман за едно събрание сме, а пък Бог ще помисли и ще прати още. Само да започнем. 1921 година Празник св. Василий. Първото събрание. Вечерта току дойде едно непознато момче - отгде се взе, не можах да разбера и доведе със себе си цяла група хора. Чудно, изневиделица, дойдоха хора на събранието. От този ден започнахме да се събираме всяка вечер. Моята работа се поотежни. Дюкян гледам, за децата хляб трябва, църквата на моите ръце също, аз проповедник, аз домакин, аз чистач. А радостта на всички ни голяма. Песните ни звънтяха и стигаха надалеч по квартала. Една вечер по време на проповедта, вратата се отвори. Изправи се намръщен стражар: "Каква е тази врява от вас в квартала, бе? Хората безпокоите. Ако беше кръчма, друго нещо, веселят се хората, плащат си. А то вие, човек не може да ви разбере. Що за пасмина сме? Има протести срещу вас. Ние това гнездо ще го развалим, ще го унищожим. Хайде утре, вдругиден да се пилеете от тука!" След случката със стражаря ние продължавахме да се събираме. Вечерта на втората, служба, по време на молитвата имах видение: на улицата, приближавайки се към къщата, където се молихме вървят като тъмен облак много, много черни, грозни хора. Махат ръце заканително, а от устата им като стрели излизат богохулни думи. Господи Исусе, какво е това? Какво да сторя? Ето облакът, наближава, ще ни погълне. Тогава към мене се приближи светъл образ на ангел. В ръцете му остра, блестяща сабя. "Гледай, Костадине, гледай сабята, гледай лошите хора." Като каза това ангелът замахна и хората, които налитаха на пристъп, нападаха по лицата си - всички нападаха, но се съвзеха пак и се изправиха и налетяха с нова сила. Тогава ангелът ми даде сабята: "Сега ти стори, каквото направих аз," Аз замахнах и видях как нападателите нападаха. "Ха, така Костадине, замахни втори път, още веднъж, трети път, а сега виж какво стана с твоите врагове." Аз погледнах, след като падаха и ставаха злите хора с ужас и страх хукнаха като подплашени коне. Далеч чувах затихващия им тропот. Събранието ни завърши и ние се разотидохме. На другият ден хазяинът ми разказа това, което той гледал от неговия прозорец по същото време, когато аз имах видение, - Бай Костадине, да знаеш какво стана на улицата снощи, що чудо беше. Когато Вие се молехте отсреща откъм вишната и чешмата се зададе една тълпа хора 50-60 трябваше да бяха. Ама личи им лоши хора, махат юмруци и викат: "Ние ще ги унищожим, ще ги пръснем!" Наведени пъплят към оградата и изведнъж като че ли някой им откоси, краката, нападаха всички. После пак с викове и ругатни се вдигнаха на пристъп. Но отново се натръшкаха на земята. Три-четири пъти ставаха и се натръшкваха. Последният път в ужас като се държаха за главите хукнаха и се изгубиха в мрака.

 

СЛУЧКАТА С АГЕНТА


Нашият молитвен дом на ул. "Зайчар" се затвърждаваше. Божият ангел воюваше вместо нас. Беше един неделен ден. Нашата служба започна с молитва. По едно време чувам един гърлен глас, който се възвиши над шепота, над тихата братска молитва. От молещият се изригваха силни, несвързани думи и звуци, като поток от преизподнята. Никой в нашата църква до сега не беше се молил така. Боже, какъв отчаян глас След молитвата един едър мъж - същинска мечка, се надигна. Но чудно лицето му, макар и грозничко, беше залято от благодарността на смирението. Обърна се към смаяните братя и сестри: "Братя, добри хорица, какъв грях сторих аз тази сутрин. Изпратиха мене, грешника, да ви шпионирам, да ви подслушвам, донос за вас да правя, някой да арестувам. О, Боже, грешен съм! Какви хора сте вие. Нищо, нищо лошо не видях аз тука. Всички сте добри, кротки хора братя и сестри, българи. Простете ми аз съм агент от полицията." И той бръкна в дясната си страна и извади лъскав револвер. "Вижте, грях сторих! След събранието право в участъка ще ида, ще им дам това желязо, оставката си ще дам. При вас ме приемете, мене, грешният и покаяният. Ще ме приемете ли, братя?"-обърна се той към всички ни. Най-после се обадиха сестрите, а после всички казаха: "Добре дошъл, братко! Бог с радост ке те приеме! Ела при нас!" На другият ден отишъл в участъка си и дал оставката. Бяхме уверени в искреността му. Ясно личеше, че в него няма лукавство. На следващото и на всички други събрания, той беше най-редовен. Пръв той ще дойде, пръв той ще изяви готовност да пости, най-сърдечно той ще се моли. Чиста душа като планински бистър ручей, да се огледаш и да се зарадваш. Чудехме се защо Бог 6е облякъл душата му в тази грубо съшита зимна дреха. Но го обикнахме и не ни правеше впечатление вече неговата груба мечешка външност. Направихме го разпоредител в нашата църквица. Много, много години той показа прилежание и ревност в тази длъжност. Божието дело продължи. От квартала около нас и от други по-далечни места, идваха братя и сестри. Пазеше се тишина и приличие. Отново чух Божия глас "Събрание ще правите в НЕДЕЛЯ, СРЯДА И ПЕТЪК” Така и сторихме. Ние станахме истинска евангелска църква. Тази година аз посетих с. Вертикал, след това гр. Кюстендил. Там направих голямо събрание. Посетено беше от много граждани, между които имаше учители, лекари, свещеници. Дошъл беше и протосингела на епархията. Всички се радваха, всички слушаха с най-голямо внимание. Питаха ме по разни въпроси от Свещеното Писание. Свещеникът също. И много доволен беше човекът. Завърнах се в София. Към мене се прилепи един брат от адвентната църква. Обикна ме и не се отделяше от мен. Стана ми дясна ръка и в странствания, и в мъки. Бог ме праща в село Змиевица. Чух още: "Костадине, вземи повече Библии, ще ти потрябват!" Стегнах се за път. Приготвих два големи пакета с Библии. Другарката ми ми помогна да ги опаковам. Нарамих тежкия товар, завързан с войнишки ремък и тръгнах за гарата. Пътувах с влака за Плевен. Ето Божия глас "Слез на тази тара!" Слизам и питам: "За Змиевица тук ли се слиза?" "Да, не е далеко!" "Мога ли тук да пренощувам?" "Не, не може, гара е това." Прекарах нощта с мъки. На сутринта питам чиновничката за моя път. Показа ми го и аз закрачих по една стръмнина. Като вървях войнишкият каиш, с който бяха вързани пакетите се скъса. Целият ми товар полетя, подскачайки надолу към дълбоката пропаст. Внезапно спря на една поличка, но щом посегнах, пакетите се раздвижиха, но аз успях да ги хвана здраво. Беше ясно, че до мене беше моят покровител. Не го виждах, но чувствах присъствието Му, Продължих пътя си. Ето наоколо малки къщички и сливови дървета с натежал, узрял плод. Няколко мъже и жени се въртяха там. Поисках им парче хляб. "Гладен съм, ще си платя"- казах аз. "Чичо, ние нямаме хляб, с качамак се храним. Но, чакай, мисля, че има едно парченце хляб"- ме каза жената. Отьрча и донесе з престилката си не хляб, а бучка пръст. Така бедно се хранеха тези хора. Дадоха ми малко сливи. Това беше моят обяд. Пристигнах в Змиевица. Много народ се беше насьбрал. Отидох да кажа нещо за Бога, но сърцата на хората студени, не възприемат. Навлязох сред оживените тълпи на улицата. "Какво има днес тук?" "Събор, събор имаме, чичо, министър Стамболийски е в селото ни!" Сред една голяма трупа хора гледам за моя почуда - Вене - моят стар военен другар. Колко се зарадва той. Грабна ме и ме заведе в дома си. Възприе и Божието Слово. Помолихме се с него, благодарихме на Небесният Баща, че ни е запазил живи и здрави от ада, който преживяхме рамо до рамо. "Слушай, Костадине, братко - вика ми Вене - ще излезем открито да говорим за Бог!. Не бой се! Хората ни са добри, ще възприемат." Излязохме ние двамата, както някога на атака пред врага. Но вместо ножове и пушки, носехме напечатано Словото Божие. Помолихме се с него, благодарихме на Небесният Баща. Напреде ни хора. Аз предложих от моите книжки и за голямо учудване хорото се развали, а човешкият поток се устреми към мене. - Дай, чичо на мене Евангелие... на мене книжка... на мене Библия... От тежкия товар нищо не остана. Тръгнахме с Вене. Гледам под една слива стой изправен селският свещеник. "Добър ден, дядо попе!" Отговор не получих. Повторих, потретих - пак мълчание - вместо отговор. Стана ми криво. Защо ли ме ненавижда този брат свещеник. Нали и аз, и той носим в ръцете си факел, запален от един и същи огън. Нали да събудим вярата в Бога ратуваме двамата - свещеникът и аз, окъсан скитник; продавач на Библии и Евангелия. "Не му се обаждай повече. Той си е такъв." Отминахме го, но много ни натежа в сърцата. Вечерта бях гост на Вене. Уговорихме се с него за събрание за утрешния ден. Сутринта този благословен дом привлече много хора - повече от 70 души. Бог даде на устата ни огнено Слово. Съкрушиха се хората, умилостивиха се, покаяха се, просълзиха се. Като светъл облак Божието присъствие изпълни бедната селска къщичка. На другия ден тръгнах за София. Моят дюкян беше затворен. Децата ми оставаха без хляб.

 

В СЕЛО БИСТРИЦА


Един пазарен ден в дюкяна ми дойде човек от село Бистрица. Взе си той това - онова, каквото му беше нужно. "Бай Костадине, ти си набожен човек, селото ни е християнско, благочестиво, я ела да ни направиш събрание. Не отговорих. Трябваше в молитва да питам Бога. Уединих се, молих се. Чух глас "Иди!" Тогава чак дадох дума на онзи човек, че ще отида. В събота отидох в с.Бистрица направо на дадения ми адрес. Много се зарадва човекът, все за Бога пита. Явно личеше набожността му. "Бай Костадине, утре е неделен ден и ще отидем на църква." Аз попитах Бога "Да отида ли?" "Иди!" - чух Божия глас. Сутринта отидох на черква с човека. Пълен беше Божият дом. Личеше си - народ набожен, благочестив. Накрая свещеникът се обърна към богомолците: "Благочестиви братя и сестри, християни в нашия храм тук тази сутрин е дошъл един брат от София. Той ще ни разкаже нещо за Бога. Започнах проповедта си. Насърчих се от голямото внимание, с което ме удостоиха богомолците. Тук, в това село за разлика от съседните - Дървеница, Симеоново, Железница - хората са по-кротки и набожни. Свещеникът беше чиста християнска душа. Накрая всички се помолиха на колене. С голяма радост и уважение ме изпратиха братята и сестрите в Христа. "Брат Костадин, обърна се свещеникът към мене, ще идем у дома, гост ще ми бъдеш." В дома му само майка и баща. Вдовец беше, горкият. След разговора се помолихме на колене. Бог ни посети с чудна молитва. Като свърши обяда, гледам от прозореца /къщата беше на високо/ долу на площада се завъртяло едно хоро. Казах на свещеника: "Отче, искаш ли да развалим хорото. "Как ще го развалим, братко, я виж, цялото село играе." "Я погледни моята торба, пълна е с брошури, библии и евангелия. Дай ми една масичка и хайде да слезем долу. Сега ще видиш какво ще стане с хорото." Щом сложихме книгите, хорото се разпокъса и народът се струпа около нас. На площада имаше четири кръчми. От тях излязоха всичките мъже и сърдечно ме поздравиха. Продажбата започна. "Чичо, дай на мене тази книжка ... евангелие ми дай ... Библия ми дай ... и още една за съседката, тя е много набожна." Така за кратко време всичко от моята торба отиде в ръцете и домовете на благочестивите християни от Бистрица. Свещеникът се учуди: "Ама, каква стана тази работа, бе Костадине? На, няма час, а в чантата ти нищо не остана. Божа работа."

Бях забравил посещението си в Бистрица. Доста време се беше минало от ходенето ми там. За моя изненада един ден ме намери нов познат в Христа - свещеникът от Бистрица. Не можах да го позная - без расо, без брада. Не му простили неговите по-горе стоящи по свещеническа епархия братя в Христа, че как може да позволи на един протестант да проповядва в поверения му православен храм. Овчарят да стои със скръстени ръце, когато вълкът прескача и дои стадото му. Не, за такъв пастир няма милост. "Какво да правя, бе братко?" "За Бога ли си? За Христа ли си? Готов ли си за Христовия кръст?" "Готов съм братко. В Божието име съм готов на всички страдания. Ще тръгна като тебе по села и градове. Евангелия, Библии, въздържателни книги ще продавам. Така ще изхранвам семейството си и не ме е страх. Силната Божия десница ще бъде над мене." И тръгна този брат в Христа по прашните пътища на родната земя, натоварен като сеяч под бремето на тежко зърно на гръб. Сееше и светеше и правият път на грешниците показваше.

 

НОВИ ПОСЕЩЕНИЯ


Пак чух Божия глас "Иди, Костадине, в Костенец!" Не бях ходил друг път там. Неделен ден беше. Влязох в църквата и поисках от свещеника позволение да говоря. Отказа ми, побоя се горкият - семейство, жена, деца, а началството горе не прощава. Като свърши черковната служба, започнах да говоря навън. Събраха се много хора. Стана нова, втора черковна служба. Двамата свещеници се извиниха за отказа на техния брат. Единият се обърна към другия: "Не мога да поканя този брат у дома, попадията е болна. Моля те, вземи го ти." И така аз бях на гости на този брат свещеник. През време на разговора с домакините аз чух от съседната къща песен, евангелска песен, каквато ние пеехме от нашите песнарки. "Отче, кои пеят в съседната къща?" - питам свещеника. "А, те са евангелисти, свои песни пеят. Нека си пеят хората." "Заведи ме при тях, отче." "Да те заведа мога, но да вляза при тях - не мога." Влязох аз и продължих прекъснатата песен. Колко много се зарадваха тези мили души. След песента се молихме. Аз им говорих за Святия Дух. С радост слушаха моите думи. Така и в този край се отвори едно огнище за спасение, един прозорец за спасение към небето. Пак съм в София. Служението в евангелската църква върви към възход. Там има вече заместници, които в мое отсъствие вършат работата ми. Получих пак нареждане: "Иди в Змиевица!" По-рано бях ходил там. Защо ли Бог отново ме праща там? Отидох. Намерих повярвалите затвърдени във вярата. Нови души се прибавили. Стана дума за водно кръщене. 70 души се кръстиха. Отново заминах за селото на моя войнишки другар Вене. Чух шепот в ухото ми: "Ще помолиш приятеля си да ти покаже пътя за с Долна речка! Там те пращам!" Питах Вене и той протегна ръка: "Хе там, виждаш ли мъгляви планини? Зад тях е Долна речка. Далечко е, има 40 км път. И все из гора ще вървиш." Сложих ръка на очите си, вторачих се към далечната синева. Разколебах се, не ми се ще да тръгна. Къде ще се губя в тези пущинаци. Вълци ще ме изядат. "Боже, не ми се отива, далече е. Пък и слаб съм и от пътя се боя. Ще се изгубя." "Ще отидеш! Ще отидеш!" - повтори тихия глас. Тръгнах аз. Вървя, вървя, а планината се синее все там далеч, където първия път я погледнах. Късна есен. Листата покриват тесния път. Навлязох в тъмна сянка на гъста гора. Далеч, някъде по височината, подвикваше овчар, дрънкаха звънци, блееха кози. По тия пущинаци само кози можеха да се отглеждат. По едно време излая куче. След него второ зави. Гърления лай се сля с яростен вой. Отгоре обвити в облак прах и листа, затрополиха към мене два големи овчарски песа вълкодавци. афф - право върху мене. А в ръцете ми дори и тояга няма. Тук ще ме разкъсат, ще ме удавят. "Боже, помогни ми, спаси ме, ето на няколко крачки са от мене!" Първото е грамадно с плоска глава, половината бяла, половината черна, а от очите му огън. Но какво стана. Преди звярът да се хвърли на гърдите ми, една невидима мощна ръка го удари право в гръбнака. Изрева, изпищя, сви се на топка животното, замята се, заудря с предните крака и се повлече в близкия храсталак. Другарят му, който летеше след него, спря внезапно, забра в листака, изскимтя, завъртя се и хукна нагоре, като полайваше плашливо. Не видях ангелът, който порази звяра, но ударът беше силен. Дълго време чувах зад себе си писъка на свитото животно. Преминах гъсталака и страшната за мен гора. Напреде ми поляна, косачи косят есенна трева. Тук при тези хора спрях. Обядвахме, поговорихме за Бога и за други неща. "Я, остани в нашето село, хубаво говориш приятелю, ще ти се зарадват нашите селяни!" - увещават ме косачите. Помислих си: "Защо пък да не може и така да сторя, да остана?" Видно бе, че хората са вярващи. Жадни за Божието Слово. Спрях се, позамислих се аз, но ето гласът на ангела, тихичко на самото ми ухо: "Не, не бива да оставаш тук, за Долна речка вървиГ Напуснах косачите и смело тръгнах напред. На пътя ме настигна млад момък, облечен спретнато, чисто, дори богато. Походката му уверена, бодра, с малко гордост, самоувереност. "Добра стига, чичо!" - поздрави момъкът. "Дал Бог добро, синко!" "За къде така?" "За Долна речка." "Добре, заедно да вървим." А гласът на ангела е до ухото ми: "От Америка идва, от година не се е връщал у дома. Сега се радва, че ще види своите родители, братя, сестри, сродници. Кажи му всичко, което чу. Обърнах се към момъка: "Е, момко, ти идеш от далечен път, от далечна голяма земя, от Америка. Скоро ще видиш своите родители, братя, сестри, сродници, които отдавна си напуснал." Изненада се момъкът, разпери в почуда ръце и ме загледа с отворени очи: "Ама, откъде знаеш, чичо? Аз сега за първи път те виждам. Пък не си от селото ми." "Е, знам аз, много неща ми се казват." Вървим ние с момъка и ето, гласът на ангела:"Търси в селото Дяко. Запомни - Дяко!" Разделихме се с момъка щом като влязох в покрайнините на селото, питам една жена за къщата на Дяко. "Ама, те имат много лошо куче. Ела аз ще те заведа. Те сега имат гости, зет им дъщеря им са у тях." Заведе ме у Дяковата къща. Голяма стая. На средата колело с 5-6 души, насядали на софрата, вечерят. Настанаха, протегнаха ръце. "Добре дошъл, пътнико, добре дошъл! Заповядай на софрата!" Преди да седна, нещо ми направи силно впечатление. На обърнатата с дъното нагоре крина, свит с глава между коленете, някак си не в ред, седи млад мъж. "Защо така настрана седи този момък?" - мислех си аз. "Седни, приятелю, седни да се навечеряш, а за нашия Дяко после ще ти разправяме" "Дяко... Дяко... - сепнах се аз. О,Господи, ето защо си ме довел в този дом. За твоя прослава да бъде. Алелуя! Алелуя!" Седнах аз, похапнах благодарих. "Сега, чичо, виж на каква мъка сме ние, на какво Божие наказание. Дето го гледаш, този наш човек тука на крината, не е в ред. Сега след вечеря започва да беснее. Скача, вика, чупи, рита, блъска, когото свари." Младата жена, негова съпруга, закри лицето си и започна да плаче. "Всяка вечер идват зет ми и дъщеря ми - посочи старецът един здравеняк мъж и една жена, седяща до него - връзваме го здраво за ръце и крака и го оставяме да лудее, да се тръшка, докато омалее. Не е добитък да го заколиш, човек е." Натъжих се аз от думите на стареца, а още повече като гледам свитият на две млад мъж. О, Господи ти ме изпрати в този дом, за да извършиш чудо, да спасиш една страдаща душа и да възрадваш с вярата в Тебе онези, които ще видят Твоето дело. "Сега, мили мои братя и сестри, станете на молитва"- обърнах се аз към всички. Бог ме изпрати във вашия дом да извърши чудо." Изправиха се всички. Аз се молех с глас, много се молех. (То, братко - обърна се към мене дядо Костадин - към мен, които слушах и записвах всичко, което излизаше от неговата уста - то молитвата не е лесно нещо, цял в пот потънах, краката ми измаляха и се разтреперих като лист!) Дълга, дълга, много дълга молитва беше. Молят се хората - и младите, и старите. Въздишат, кланят се доземи. Хвърлих поглед към Дяковия стол. Дяко го нямаше там. Гледам -изправил се и той се кланя, кръсти се. Свършихме молитвата. Дяко стой прав, лицето му спокойно, погледът му бистър, отправи се към мене: "Ех, чичо, олекна ми, не мога да ти кажа колко ми олекна. Като че друг човек съм сега." Дяко седна на трапезата, прекръсти се бодро заяде. Като се нахрани болникът, стана старецът, станаха и жените и зетят протегна ръка към закаченото на стената въже. "Стойте, оставете въжето мили братя и сестри, успокойте се. Свърши се неговата и вашата мъка. Дяко, нищо ти няма Господ Исус Христос те изцели. Сега ще спим всички спокойно. Ние с Дяко ще си легнем в една стая." - обърнах се аз към смаяният старец. Отведоха ни двамата заедно. Дяко, горкият заела тихо, спокойно, кротко цяла нощ без да мръдне. Но аз с Божия помощ бях отнел от ноктите на лукавия една душа. Като легнах, гледам към мен се търкаля един грамаден варел, омърсен със сажди. Ето го, приближи се към мене, ще ме смаже. Моля се: "Господи, Сине Божий, спаси ме, победи лукавия!" Видях как варела взе образ на отвратително, уродливо същество, което пропадна в една бездна на изригващ огън. Буден, в пълно съзнание бях, като видях всичко това. Станахме сутринта. Лятно, работно време - късна жетва. Хората развеселени се стягат за нивата. Дяко го няма ... Излязъл рано из селото. Поисках да отида да разбера дали има ред за едно събрание. Гледам на мегдана пред кръчмата събран народ. В средата един мъж маха с ръце, същински оратор, гласът му гърми. Приближих се и що да видя - Дяко, снощният луд Дяко, а една реч тече из устата му за Бога, за Исуса Христа, за ангели и серафими. Проповед, като от черковен .амвон държи човекът. Като ме видя, цял засия. "Ето го, вижте го, нашият човек, за когото ви говоря. Той ме изцери. С Божията воля ме изцери!" Останах няколко дена в селото. Събрание правих, носих вода на моите хора от Дяковото домочадие. Дяко оздравя завинаги. Аз се прибрах пак в София при своите жена и деца.

 

СЛУЧКАТА В КВАРТАЛ "НАДЕЖДА"


Почивах си след обяд. И ето пак шепотът на ухото ми: "Иди в квартал "Надежда", ул....... там живее семейството на един угрижен мъж - Георги, Георги!" - повтори гласът Божий. Тръгнах. Не бях ходил никога в този квартал, не знаех никаква улица там. Намерих адреса. Влязох в двора -спретнат, подреден, чист, отгоре - раззеленила се вече астма. Беше наскоро след Гергьовден. Двама мъже разговарят пред входа на къщата. "Има ли тук, Георги? Тук да живее Георги?" - повторих. "Не, няма тук Георги! - отговори някак неуверено единият мъж - ние сме квартиранти. Ха, чакай, приятелю, хазяинът имаше имен ден по Гергьовден. Той се казва Георги! - обади се другият. Виждаш ли как щях да те заблудя. Влез, влез, само че те сега имат голяма грижа -детенцето им е болно, душа бере, умира." Влязох. Голяма полутъмна стаичка със спуснати пердета. Сред стаята легло, на него изпънато дете - момченце на десетина години. Личицето му жълто, ръцете восък, неподвижно, същински мъртвец. "Детенцето умира!" - един тежък камък притаи на сърцето ми - "Детенцето умира!" До главата на детенцето, цяла в сьлзи, свита, млада жена. От другата страна безмълвен мъж. "Добър ден" - едва чух отговор. Не мръднаха, цели потопени в морето на своята скръб. Само гласа на жената дочух: "Едничко ни е, момченце, умира!" Без да кажа нещо за утеха коленичих и започнах да се моля: "Господи, Исусе, Сине Божий, върни душицата, подари я на майката и бащата." Много се молих. Погледнах мъжът и жената и те бяха на колене. По едно време детенцето се помръдна и повдигна восъчната си ръчичка бавно обърна главица към майка си: "Мамо, гладен съм!" "Слава тебе, Боже! Ето чудото, което извърши! -благодарих тихо аз. Скочиха мъжът и-жената, лицата им засияха от радост, учудване и страхопочитание. Детенцето се помъчи да стане. Помогнаха му да седне. То пак повтори: "Мамо, гладен съм."

Не знаех, че на следващата сутрин, когато почукам на вратата на апартамента му, това щеше да е последното ми посещение в този дом. Неговата съпруга сестра Калудка каза: "Няма го брат Костадин. Бог си го взе. Влез да го видиш." Датата беше 21 януари 1967 година.








СПОМЕНИ С МОЯ БАЩА

Вера Костадинова Ангелинова


 

СЛУЧКИ ПРЕЗ ВОЙНАТА

Ще започна с Втората Световен Война от 1940 – 1944 година.

Американски самолети бомбардираха София. Големият ми брат каза на баща ми да намери квартира извън София, за да се изселим и да избегнем ужасите на войната. Баща ми нае две стаи в село Кладница, Софийско, но Бог му каза да не ходим там, защото ще има работа в София. Когато бомбардировките започнаха разбрахме защо Той ни забрани да се преместим. Имаше някои по-­бедни хора, които останаха в града и когато свиреше тревога, идваха и се криеха в нашата къща. Веднъж една жена се молеше да влезе в нашия дом. Чух я да казва: “Видях на сън, че във вашата къща има светлина, а в другите е тъмно”. С нея имаше и други хора. Така къщата ни се напълваше с много народ. Баща ми имаше много работа с тях – утешаваше ги, съветваше ги за някои лоши прояви, проповядваше им, учеше ги да се молят с нас и те бяха много послушни.

Бог беше казал на баща ми, че ще ни запази от бомбите. Всички, които идваха се утешаваха и се молеха заедно с нас. Имаше случаи когато свиреше тревога, а аз чувам баща ми да казва на майка ми: “Няма да има бомбардировка, въпреки, че свирят тревога. Недей вдигай децата, нека си спят. А ние с теб ще посрещнем хората, които ще дойдат, за да ги утешим, защото те нямат тази връзка с Бога и ще бягат да се спасяват”.

Но имаше и друг случай. Чувам посред нощ баща ми: “Марио, дигай децата, защото ще има бомбардировка. Няма да успеят да свирят тревога. Самите бомби ще събудят хората и тогава ще бягат”. Колко се радвам и сега, как навреме Бог ни предупреждаваше да се приготвим. Излизахме навън, за да видим откъде ще дойдат самолетите. Аз лично бях напълно спокойна, защото вярвах в Божиите обещания, въпреки големите бомбардировки.

Искам да споделя друг случай. Наложи се един ден сутринта, баща ми да отиде да помага на брат ми в неговия магазин, който се намираше на булевард “Мария Луиза”., точно на мястото на сегашния ЦУМ. И около 10 часа засвириха тревога. Баща ми започнал да се моли и попитал Бога какво да направи – да остане ли в магазина или да отиде някъде другаде. Бог отговорил: “Прибери касата и бягай на улица “Средна гора” – там беше къщата на брат ми. Казва му също, че там ще е

и снаха му Елисавета, жената на брат ми. Когато отива, намира снаха ми там. Тя много се зарадвала, че баща ми е дошъл. Когато свършила бомбардировката и свирили отбой, татко отишъл на дюкяна да види какво е станало, но той бил изгорял. Цялата “Мария Луиза” също е била в пламъци. Ако нямаше връзката с Бог, баща ми щеше да изгори там, но Бог го запази. И така – през цялото време на тези бомбардировки имахме мир, а и всички хора, които идваха при нас, намираха утеха.

Баща ми имаше отворени духовни очи и уши. С тях виждаше небесните ангели, Исус и горния Ерусалим и слушаше разговорите на небесните жители. Исус много често идваше при него и го водеше на небето.

 

 

ИЗСТЪПЛЕНИЕ ПРИ СМЪРТТА НА МАЙКА МИ

 В началото на месец август 1944 година, баща ми каза на всички деца: “Бог ми обади, че ще вземе майка ви”. С първото обаждане слизат много ангели и застават като войници на пост около цялата ни градина – тя беше 5 декара. Всички се молихме на Бога да я изцери, ако има нещо опасно. На баща ми се отговори, че Бог я взима, за да си почине от трудовете си на тази земя. “Мога да я изцеря, но стига толкоз труд”. И действително, освен труда в голямото ни семейство, тя много се трудеше и на Божията нива. Тя освобождаваше баща ми да ходи из цяла България, да сее словото Божие и в най­-затънтените места на нашата родина, а тя се грижеше за семейството и помагаше в църквата, посрещаше гости и много се натоварваше. Последният ден на нейния живот беше 30 септември 1944 година. Денят беше събота, в 11 часа вечерта. Два дни преди смъртта Бог й даде сън. Вечерта баща ми стоя при леглото прав и се моли, като е искал Бог да му покаже къде ще отиде майка ми. При самото издъхване баща ми вижда синкав пламък да излиза от майка ми, колкото е нейния ръст и веднага се оформя на човек с образа на мама, каквато е била на 18 години.

В последните дни на нейния живот слизат друга група ангели в една колесница с бели коне, с крила. Баща ми каза, че колесницата е пред вратата, на улицата и чака. Сложихме майка на едното легло в стаята, а баща ми се настани на другото легло в същата стая, на моето легло, защото аз спях при тях. Той искаше да остане сам с нея. Тази нощ баща ми е бил в изстъпление. На другия ден, неделя, църквата от “Нишка” и бул. “Сливница” беше у нашия дом, защото бомба беше съборила тази църква и някои вярващи идваха у дома на служба. Аз попитах баща ми, какво е това изстъпление? Той ми отговори, че излиза по­-голямата част от духа и остава малко, колкото да не се втвърди тялото и след това, по Божия заповед, се връща.

Проповедта беше за изстъплението и какво е видял баща ми. С излизането на духа на майка ми, ангелите от втората група я наобиколили и я облекли с бяла прекрасна рокля, като я нарекли “Княгиня Мария”. Имало един главен ангел, който ръководил групата и казал: “Мария ще седне в средата на колесницата”. Един ангел отляво, един отдясно, а баща ми застанал зад колесницата между ангелите, като е гледал да има зад него други ангели. Издала се заповед да тръгнат и се издигнали много високо, докато стъпили на друга земя. Колесницата тръгнала по един път постлан със златни камъни и стигнали до едни порти, които се отворили сами. Колесницата спряла и главният ангел казал: “Мария ще влезе първа”. Чули един мощен глас, който радостно извикал: “Алилуя! Ето и сестра Мария пристига”. Това бил брат Жеко от същата църква на ул. “Нишка”. Имало много посрещачи, които се ръкували и я питали за някои близки от земята. Имало и такива, които казали: “Чули сме за сестра Мария, но не сме я виждали”. Имала съм брат, казвал се Тома, починал 19 години преди майка ми и в момента го нямало. Някой извикал: “Томе, излез да посрещнеш майка си” и той се явил веднага. Майка и син се прегърнали и поели навътре в прекрасния град, който не може да се опише със своята красота, блясък и природа. Баща ми не искал да си отива и да остави тази прекрасна обстановка. Чул глас, като от мощен високоговорител: “Отивай на земята, защото имаш още работа” и се върна в тялото си за още 23 години живот на земята.

 

 
ТЪЖЕН СЛУЧАЙ ПРИ ЕДНО НЕПОСЛУШАНИЕ

Това се случи през 1945, към края на месец Юни. Имахме един комшия, който беше вярващ. Този ден, привечер, берях малини и когато стигнах до оградата на комшията, той беше навън. Аз го почерпих с малини и той тръгна за някъде. Аз не знаех къде отива. На другия ден аз разбрах, че по това време баща ми, идвайки от града, познал комшията, на когото аз дадох малини и Бог проговорил: “Когато срещнеш Владо, кажи му, че Бог говори. Върни се и не отивай там, за където си тръгнал”. Баща ми не е знаел къде отива. Но когато го срещнал, казал: “Владо, когато те видяха очите ми и те познах, Бог проговори в мен – когато срещнеш Владо кажи му, че Бог говори, не отивай там, за където си тръгнал”. Той го потупал по рамото и казал: “Не бой се, дядо Костадине, няма нищо страшно” и си продължил пътя.

Не е било много далеч и той отишъл в клуба на БКП и влязъл вътре. Имало събрание и той стоял до края. Когато свършили, хората почти си отишли. Минават по това време каруци с въглища и той излязъл да пита на кого са и разбрал, че са за него. Казал на каруцарите да ги стоварят пред неговата къща и да кажат на сина му и на жена му да почнат да ги пренасят, а той след малко си тръгва, за да им помага. Върнал се за малко пак в клуба. Имало малко хора, които разглеждали някакво оръжие. Този, който го държал, казал, че вътре няма патрони и на майтап се прицелил в комшията, който стоял прав: “Владо, сега ще те убия”. За нещастие имало патрон. Улучил го право в главата и той паднал. Извикали бърза помощ и го закарали в болницата, но там издъхнал. Не можал да отиде да си пренесе въглищата и да помогне на жена си. На другия ден, рано сутринта, председателя на ОФ организацията вижда баща ми в градината, отишъл при него и му казал за нещастния случай и да каже на жена му в коя болница е трупа на комшията.

Има мисъл в една песен: “Той знае злото, що ни чака и на опасний кръстопът. Не ще остана аз в мрака щом Спасът знае моя път”.

В много случай трябва да се боим и да сме послушни на Бога. Също и на Неговите пророци и апостоли, които е избрал да Му служат, защото Той говори на тях много ясно.

Мъката на баща ми беше много голяма, защото той обичаше Божиите чада, както собствените си деца и то с Божията любов.

 

 

ХОДЕНЕ ПРИ БОЛНИ

Случаят за детето на брат Николай Николов, когато беше в България. Преди започването на Втората Световна Война брат Николай и семейството му трябваше да си заминат за Америка. Но малкото дете, момиченце на година и половина, се разболя и беше в болница. Брат Николай помоли баща ми да отиде в болницата при детето и да разбере какво ще му каже Бог за него.

Когато влязъл в стаята, баща ми видял Исус да стои от едната страна до главичката на детето, до леглото, а той минал от другата и започнал да се моли тихичко. След малко се отворила вратата и влязъл сатана право към леглото на детето. Исус го попитал “За какво идваш?”, дяволът посочил детето. Исус му отговорил “Родителите са мои и детето е мое” и дяволът напуснал стаята. Детето почина, но Исус го взе, то е чиста душичка и е ангелче на небето. Сатана казал, че не било покаяно, дете на една година и половина! Колко е нахален, а какво остава за възрастни хора? В каква готовност трябва да бъдем, за да не ни клевети сатана пред Исуса и да му кажем: “Кръвта на Исуса ни измива от всеки грях”. Аз се интересувах много, когато баща ми отиваше при болни и го питах какво ще стане с болния, ще оздравее ли или ще си замине. Имаше случаи, когато се казваше и защо ще го вземе. Връзката, която имаше баща ми, беше голяма, чуване на Божия глас и виждане на Исус до него, а и небесните жители. Много пъти си казвам, че много ни липсва баща ми на всички и се моля Бог да издигне някой друг на негово място.

 

 

ПРИ БОЛНАТА СЪСЕДКА

Нашата комшийка беше много болна. Правиха и операция на единия бъбрек, но положението и се влоши. Аз я посещавах в къщи, за да и помагам и да се молим с нея. Един ден тя ми каза да доведа баща ми да я посети.

Една вечер, с някои сестри от църквата и аз отидохме при нея. Баща ми чете от Словото и се помолихме всички. След това посещение аз пак ходих при нея и тя ми каза да идва баща ми по-­често да я посещава, защото, когато идва той, болките й спирали и тя си почивала. Идваше лекар да й бие инжекции против болки, но те не й действали, болките не спирали. Аз казах поръчката на комшийката и баща ми продължи да я посещава. Той ми каза, че когато отива при нея, Бог му дава видение и вижда цялото й тяло покрито с някакви буболечки, които й причиняват болки. Това били нечисти духове и когато той отворел Словото Божие, нечистите духове започвали да бягат от нея. И при молитвата напълно я напускали и тя не чувствала болки.

Баща ми имаше отворени духовни очи и виждаше Исуса, ангели, дори и нечистите духове, които причиняват страдание в човешкия организъм и виждаше кой орган е заболял. Исус много често идваше при него и чрез изстъпление го водеше в небето да гледа Божията слава. А също го е водил и в ада.

 

 

СЛУЧКА С МОЯ СЪПРУГ

Бяхме на гости при родителите на моя мъж в Радомир. Няколко часа преди да си тръгнем, мъжът ми получи силни болки в кръста, които не минаваха. Наложи се да повикат лекар. Той каза, че трябва да постъпи в болницата, за да го изследват. Аз и сина ми се върнахме в София, а мъжа ми остана в Радомир при родителите си, за да постъпи в болницата. Ние живеехме с баща ми в един вход и сутринта рано аз обадих да дойде при мен. И той дойде. Казах му за мъжа ми, че от болки не може да си дойде, а може да е в болницата. Помолихме се с него и той каза: “Ще си отида на моето легло да се свържа с Бога и ще дойда да ти обадя”. И след 2-­3 часа баща ми дойде при мен и ми каза, че Асен е при майка си и баща си в кухнята, не е в болница, но е спокоен и няма болки. И ми каза, че Бог му е обадил, че Асен има камъни в бъбрека, но му обещал, че ще ги стрие и ще излязат във вид на пясък. И така стана. Асен си дойде и след някой ден изкара едно камъче от твърдите, които мъчно се разлагат. Но за Бога няма нещо невъзможно и всичко друго излезе неусетно. Много бях спокойна докато беше жив баща ми. На него казвах всички проблеми и Бог му откриваше какво ще стане. Сега е нужно ние да се укрепим духовно, за да сме полезни на младите, когато искат съвети от нас. Бог да бъде с нас. Амин!

 

 

ВИДЕНИЕ ЗА ЛЮБИМОТО МУ ВНУЧЕ

Михаилчо беше дете на моята сестра. Неговият живот беше много кратък, на 1 година и 8 месеца. Растеше при баба му Мария и дядо му Костадин. Заедно се хранеха и винаги седнал на колената му. Въпреки толкоз малко, то не започваше да се храни докато дядо му не се помоли. Аз бързам да му дам попара за закуска, както си седи в скута на дядо си, и му казвам: “Папай Мише”, а то вдигне главичка да види дядо си, какво прави и виждайки, че се моли тихичко ми казва: “Дядо Дин мои, после Мише папа”. Много беше сладък и умен, но се разболя и сестра ми отиде с него в болница.

Една нощ чувам баща ми да казва на майка ми: “Марио, Бог си взе детето, виждам го в ръцете на апостол Яков, а то се оглежда, търси нас като казва: “Дядо Дин, баба Мия, мама Цика и татко Тано” – всичко съкратено, както си говореше на земята при нас. Всички го обичахме и се утешихме, че на небето, при Исус, ще го видим. А сега някои вече отидоха – дядо, баба, татко, мама и радостта им е пълна. Бог да ни помогне и на нас, живите, да устоим верни до край и да получим Венеца на Живота.

 

 

ПРИ БОЛНА, УМИРАЩА СЕСТРА

Преди 1964 година имаше една църква в нашия дом за няколко години. Една неделя сутрин, извикаха баща ми да посети една много болна сестра в нашия квартал. Няколко сестри от църквата отидоха с баща ми при болната да се помолят. Положението било много сериозно. Баща ми вижда във видение тъмнина в стаята, това значи, че Бог го няма там. Молитвата била много усърдна, баща ми не позволявал да стават, докато не дойде победа. След известно време слезнали, както светкавица, два ангела и осветили стаята, а до главата на сестрата стояли два демона и чакали душата. Молитвата продължавала, а светлите ангели, въоръжени, започнали война с демоните. Баща ми видял, че колкото повече се молят, светлите ангели побеждават и ако отслабят молитвата, другите надвиват. Борбата била голяма. Болната малко се съвзела и започнала да се моли едва разбираемо с кръвта на Исуса и дошла победата. Светлите ангели победили и грабнали душата на сестрата и както светкавица литнали нагоре. Тъмните демони останали долу и с пръст сочели към баща ми и казали: “Изпуснахме я. Ти си виновен”. Искам да поясня, че тази сестра за известно време не е посещавала църквата, поохладняла и болестта я заварва неподготвена за небето. Но Божията любов е голяма, за късо време я възвръща към вярата, тя се молила с кръвта на Исуса и дошла победата. Особено сега в тези времена, когато чакаме Исуса, трябва да бъдем от разумните девици, винаги готови да посрещнем Младоженеца. Бог да ни помогне. Амин!

 

 

РАЗГОВОР С ПОЧИНАЛАТА СЕСТРА НА БАЩА МИ

В началото на месец февруари 1966 година почина сестрата на моя баща. Казваше се леля Ана. Аз го заведох при нея да я види и той говори на хората, които бяха дошли там. Каза им, че човек не свършва до гроба, а започва новия живот след смъртта, според Словото Божие. За баща ми беше всичко открито с видения, откровения и изстъпления и сам Исус е идвал при него и му е казвал: “Хайде да те водя горе”. Аз обичах да го слушам, когато ми говореше за небето.

Но да продължим за леля ми, какво стана. През нощта, преди да я погребат, баща ми чул глас, че го вика някой с обръщението “Бате”. Той познал гласа на леля ми, че го вика много силно и не преставала. Баща ми се събудил и в будно състояние тя продължила да го вика “Бате”, а той й се обадил: “Ано, ти ли ме викаш?”. Така започнал разговорът. Леля ми отговорила: “Аз бате, откога те викам. Не ме ли чуваш?”. Баща ми и казал: “Ано, нали си починала, откъде се обаждаш?”. “Бате,

когато ти дойде при мене, аз ти чух гласа. Аз бях излязла от ковчега си и сега съм по-­добре” – нарекла тялото си ковчег. “Но когато излязох, яви се един много грозен човек, който искаше да ме води някъде, но моят ангел беше светъл ангел и той не ме даваше на него и те се бориха, докато дойде Исус и разреши въпроса. Той го изгони. И сега аз, Исус и ангела сме заедно. Исус ме пита: “При кого искаш да те водя горе” и аз реших да те питам тебе”.

Баща ми казал: “Ано, искай да отидеш при Христо и при Мария, нали ги познаваш?”. “Разбира се, че ги познавам. А това са моята майка и моя брат”. Тя след малко се обадила, че Исус и казал: “Добре, там ще те заведа”. И пак се

обадила: “Бате, ние тръгваме. Хайде довиждане” и престанала да го вика.

Исус открил на баща ми коя е причината за задържането на душата за няколко часа. Имало нещо между нея и снаха и, защото тя живееше при сина си. Леля Ана отишла на гости при голямата си дъщеря и на другия ден сутринта, докато дъщеря и приготвяла закуската, тя решила да се помоли и искала Исус да и прости, на нея, на снаха и, и на всичките и деца, и тази молитва била много важна за нея преди смъртта и. Когато спряла да се моли, не минало много време и леля Ана започнала да трепери и издъхнала. При нея бил зет и, и той видял и чул всичко. И през нощта е станал разговора с баща ми.

След няколко дни аз питам баща ми какво стана с леля Ана? Първият път ми каза, че няма нищо открито, но втория път ми отговори, че я видял с майка ми, вървяла след Мария. Също ми каза, че се изяснило словото, когато Кайн убил брат си Авел. Бог попитал Кайн: “Къде е брат ти?”, а той отговорил: “Страж ли съм аз на брат си”. Бог казал: “Кръвта вика към Мене”. И този разговор на баща ми с леля Ана потвърждава съществуването на човека след смъртта, който може да говори и разсъждава. Това, което съм записала е лично чуто от баща ми и то много пъти.

Може да се вижда на някого невероятно, но този разговор е станал преди душата да отиде в небесните селения. Исус прощава всичко и изгонва дявола. Баща ми след 80 ­годишна възраст не виждаше хубаво, но ми казваше: “Колкото по не виждам тука на земята, толкоз повече ми се отварят духовните очи за небето. Виждам славата Божия и преминалите Божии чада и чувам разговора им”. След това той виждаше майка ми и леля ми по­-често. Слава да бъде на Бога, че го е утаил от мъдри и учени от този свят, а от Божиите чада нищо не и скрил. Амин!

 

 

ДРУГ СЛУЧАЙ С МОЯ БРАТ

Най-­малкият ми брат Христо се разболя много сериозно. Баща ми много се молеше за него, а също и много вярващи. Бог даде видение на баща ми. Той вижда Исус, че стои във въздуха и слуша молитви от България, като казва: “Много молитви идват от цяла България, искат Христо да оздравее, а пък аз съм решил да го взема”. Открива и причината защо иска да го вземе, но тя остана в тайна. След известно време брат ми постъпи в болница на лечение. На 19 май 1963 година аз и сестра Петра, неговата тъща, отидохме да го видим в болницата много рано. Брат ми не беше добре. Прибрахме се в къщи и баба Петра отиде при баща ми да му каже какво е положението на брат ми. След малко тя идва при мен и ми казва: “Татко ти иска да идеш при него”.

Още с влизането си при баща ми, той ми каза: “Верко, тази заран рано Бог ми обади, че ще вземе Христо днес, и то най-­късно до 5 часа подир обяд” и ми даде кутия с документи, за да намеря бележката за купените гробове, да бъде готова и я прибра в неговото сако. Това нещо ми го каза само на мен, за да не тревожи предварително снаха ми и децата. А той отиде още сутринта в болницата при брат ми и към 2 часа се върна в къщи да обядва. Аз го посрещнах и го попитах какво става? Баща ми каза, че дошло до смърт, но Бог отложил за няколко часа, защото започнали да идват гости на свиждане. Подир обяд отидохме всички да го видим и към 4.30 часа баща ми каза: “Вземи Кера и да си идете”. Снаха ми искаше да бъдем двете тази нощ при брат ми дежурни. Тя не знаеше, че след половин час брат ми ще бъде в небето при Исуса. Това, което Бог е казал, го изпълнява. Бог открива на баща ми групата ангели, че тръгват. А колесницата била дошла по­-рано.

Брат ми не ги е виждал, че били много нависоко, но когато дошли в стаята, брат ми седнал в леглото и казал: “Ето ги, дойдоха, а и майка ми е тука”, извикал: “Мамо, мамо” и полека легнал на възглавницата и издъхнал.

След смъртта на брат ми, баща ми пак е бил в изстъпление и вижда посрещането на брат ми в небето, как майка ми го завежда в дома на баща ми, който бил на 7 етажа, а на вратата със златни букви пишело: “Царски дом КОСТАДИН ТОМОВ АТАНАСОВ”. Много души искали да влязат, да го разгледат, а майка ми поставили за домакин на дома.

И всички я питали: “Сестра Мария, може ли да влезем и да разгледаме вашия дом?”, а тя им казвала да питат Исуса. Влезнал и баща ми и ни казваше каква красота бил дома. Всичко светело. Стените и пода били като огледало. Баща ми пак слязъл на земята, защото имало още малко работа за довършване на постройката и след около три години и баща ми си замина в прекрасното жилище. Всички тези неща, които съм чула и преживяла с баща ми, разказвам и на други, да не се боят от смъртта, когато са с Исус. Аз казвам самата истина и се радвам, че скоро ще се съберем при Исуса и няма да се разделим. Амин!

 

 

ЕДНО ОТ ПОСЛЕДНИТЕ ВИДЕНИЯ ПРЕДИ ДА СИ ЗАМИНЕ ОТ ТАЗИ ЗЕМЯ

Имаше моменти, когато на баща ми ставаше мъчно за брат ми, особено, когато гледаше децата му и знаеше, че нямат баща. Бог е идвал веднага на помощ, като му казва: “Защо скърбиш за Христо? Той не е в гроба. Ето, виж го къде е сега”. Всичко земно изчезва и се намира в небето. Вижда брат ми с двама братя – единият от Перник, другия от Дивотино и един ангел при тях. И те разговаряли.

Баща ми чува как братът от Дивотино попитал: “Христо, какво прави брат Костадин на земята?”

Брат ми отговорил, че още е на бойната линия и воюва с врага. Брат Лозан много се зачудил, че още воюва и казал да кажем на Исуса: “Стига толкоз е воювал”. Ангелът, който е бил четвъртият от групата, казал, като погледнал баща ми: “Знаете ли, че брат Костадин е тука и ви слуша разговора”. Но другите не го виждали и казали: “Как е възможно това като земята е толкоз далече от нас?” Ангелът отговорил, че за Бога няма невъзможно нещо, всичко е възможно. Като ми каза баща ми това видение, добави: “Става въпрос за мене в небето и че може би Бог скоро ще ме прибере”. С тези думи той подготви и мен за скорошната раздяла.

През 1964 година, месец Септември, ни изселиха в оборотни жилища и баща ми качиха на 6 етаж. Всички бяхме в един вход и си помагахме, особено за пазаруването. Баща ми имаше сила да се изкачва пеша до 6 етаж, защото нямаше асансьор. Един ден е бил на балкона и се вдигало голям шум долу, но баща ми имаше пердета на очите и не е можал да види какво става на земята. Той се помолил на Бога и му казал, че иска да види какъв е този шум? Както винаги Исус му отваря очите и той вижда машина, която работила долу и след малко очите пак се затворили.

Един друг случай. Било празник, 9­ти септември. Баща ми си лежал на леглото си и от съседните блокове идвал голям шум от телевизорите. Предавали манифестацията. И този път пак се обърнал към Исуса в молитва: “Не мога да слушам този шум”. Исус му отговорил: “Сега ще ти покажа небесна манифестация” и всичкия земен шум утихнал. Отворило се небето и вижда и на небето се марширува. Тези, които са с най­-голям чин, като по военно му, в най­-красиви униформи, вървели първи. След тях по-­долни чинове, докато минали всички. Последни с най­-простичките униформи. Този ден минал много добре, намирал се в небето, в тиха и приятна обстановка. Баща ми каза: “Колкото по не виждам на земята, толкова повече ми се отварят духовните очи да виждам небето и преминалите Божии чада и да чувам разговора им”.

 

 

ПОСЛЕДНО ХОДЕНЕ НА ЦЪРКВА

В първата неделя на месец декември 1966 година моят син го заведе на църква в “Подуене”. Баща ми е искал думата да говори на вярващите от Словото и да им даде някои съвети. Казал им, че може да е последно това говорене. И наистина така стана. Той повече не можа да отиде на църква. На връщане, когато стигнали до входа и почнали да се качват нагоре, баща ми се спрял и казал: “До тука, свършиха се силите”. В това време влязъл сина на моята сестра. Като разбрал какво става с дядо му, хванал го под мишниците и стъпало по стъпало го изкачил на 6 етаж. След няколко дни, като си отпочина, дойде при мен. Ние бяхме на четвъртия етаж в същия вход. Това беше в началото на месец декември. Баща ми каза: “Тази заран дойдоха при мене трима ангела и ми казаха, че са били с мене през целия живот”. Всеки ангел е казал поотделно в какво му е помагал. След това ангелите си отишли. “Те ми дадоха отчет за свършена работа. Такива отчети се дават във всяка служба на края на годината” каза баща ми. До края на месеца си почиваше, не ходи на църква. От началото на месец януари не се чувствуваше много добре. Извикахме лекар и той каза, че е нещо сърдечно. Когато беше на 80 години се случи същото, а на 86 години бяхме викнали същия лекар. Той се опита да го лекува и когато минаха 11 дни лекарят каза: “Дядо Костадине, и този път мина добре”.

Не помня баща ми да е боледувал от други болести като млад. Бог му е давал сила, духовна и телесна, за да бъде Божии работник. Но краят беше наближил. На 20 януари вечерта аз бях при него и му казвам: “Тате, аз се моля Бог да изпрати ангели да ти помагат”. А той ми каза: “Ангели има, много ангели са дошли, и Исус е тук. Верко, аз може да си замина, но ми се дават от Бога едни мисли и когато пита някой за мен, да ги казваш на Божиите чада и на всеки друг. Първо, да имате винаги чиста съвест пред Бога. Второ, да имате чувствителна вяра, за да познавате мислите си от Бога ли са. Трето, да не носите чужди грехове”. Последната мисъл е казвал много пъти и обясняваше, че когато някой съгреши, недей казва греха на брат ти на друга личност, но се моли за него и това, което Бог ти дава, посъветвай го. Когато кажеш на друг греха на брат ти и той го разпространи, грехът остава твой и се товариш с чужди грехове.

На другата сутрин, 21 януари 1967 година, мен ме събуди един хор с един стих от песента: “Ликуйте…”. Стихът бе: “Победа и сила Той дава и в боя с греха ни крепи, нас чудно с любов окръжава и води ни с Духа Свети”. Аз се събудих и в тялото ми кънтеше мелодията на тази песен.

Аз казах на мъжа ми за песента и че баща ми сигурно е добре, щом като е дошла победата. Хорът продължаваше да пее. И в будно състояние го чувах.

Към 10 часа сутринта аз отидох при баща ми. Той още лежеше, но имаше много бодър и весел вид. Аз му казах: “Тате, идвам с едно уверение, че си добре”. Той ми отговори: “Наистина съм добре, но ти как позна това?” Аз му казах за хоровата песен, която ме събуди тази заран. “Слава Богу, наистина съм добре”. Ние си поговорихме с баща ми и след малко дойде един от внуците, Пепи, малкият син на брат ми Христо. Баща ми го посъветва за някои неща и Пепи си отиде. Ние продължихме да говорим и имаше моменти, когато си обърне главата в друга посока и чувам, че говори с Исуса, като Му благодари за всичко, което е сторил за него през целия му живот на земята. След това пак се обръща към мен и ми казва: “Верко, Исус е тука и ми говори: “Ти си вече здрав. Аз те изцелих и от днеска нов живот ще живееш”. Аз поседях още малко при него, но той ми каза: “Ти иди си работи, а ние с Калудка, Василка и Стоян ще се оправим сами. От тебе искат работа”. Аз бях надомничка, шиех ръкавици и си отидох. Сестра ми и зет ми бяха пенсионери и те го обслужваха и му пазаруваха. След това е поискал Библията и ги накарал да четат от нея, като им е посочвал къде да четат, главата и кой стих, за патриарси и пророци, кой как е завършил живота си на тази земя. Изпели са някои песни и то погребални и към 4 часа подир обяд поискал да уринира и седнал на средата на леглото. След малко извикал баба Калудка. Тя докато отиде при него той издъхнал, както седял подпрян с възглавници.

Аз писах по-­напред, че отидох да работя, но бях казала, че тази сутрин ме събуди хоровата песен “Ликуйте”. Когато се върнах и седнах на машината да работя, песента се смени: “С бяла дреха, злат венец, лаври, арфа, дом блажен”. Няколко дни слушах последната хорова песен и след погребението.

Денят беше събота. Аз бях на машината и работех и се позвъни на нашия апартамент. Излезе синът ми да отвори и чувам гласа на момчето, което живееше с баща ми. Той каза: “Баба Калудка иска майка ти да се качи горе”. Аз го заварих седнал на леглото и гледа с отворени очи. Също забелязах, че пердетата на очите му ги нямаше и се сетих, че Исус му беше казал: “Ти си вече здрав, Аз те изцерих, но от днеска нов живот ще живееш”. Погледнах – хубави кафяви очи. Викнах го: “Тате, тате”, но той не ми отговори. Аз не се сетих, че си е отишъл при Исуса. Слязох да викна мъжа ми и той му пипна пулса, който още биеше, но спря след малко, а също и сърцето. Аз отидох да викам лекар по телефона. Дойде бързо една лекарка. Тя му пипна пулса и каза: “Елате да напишем смъртния акт”. Той беше издъхнал. Исус го взе в много добро състояние, духовно и телесно. Изпълни се последният ми сън за него, че този път отлагане няма. Бог ще си го вземе.

Много пъти съм чувствала нужда от неговите съвети и молитви при разни проблеми и болест понякога. Вярвам, че Бог ще ни събере един ден в неговия дом. Той го видя още тук, на земята и се радвам, че ще бъдем през цялата вечност заедно. Бог да бъде с нас на тази земя, да ни дава мъдрост и сила да устоим до край. Амин!

 

 

МОИ СЪНОВИДЕНИЯ ЗА БАЩА МИ

Има и други неща в живота на баща ми, защото е имал интересни преживявания. Най-­важното е, че имаше връзка с Бога и чуваше Неговия глас, а също виждаше и ангели.

Преди да почине той, имах две съновидения за него. Първото започва така: В сън ми каза някой: “Баща ти почина”. Аз се изненадах от тази новина и изтичах при него. Виждам баща ми положен в ковчег, както се полага мъртвец. Коленичих до краката му и започнах да се моля: “Тате, върни се за малко, че имам нещо да ти кажа, защото съм забравила”. В съня гледам баща ми в лицето, добива здрав вид и се събужда. Той ме викна: “Верко, ти ли ме викаш?”. “Аз, тате, бях забравила нещо да ти кажа. Аз знам, че ти ще отидеш на небето и там ще видиш Исуса. Моля те, кажи Му да идва по­-често при нас и да ни помага в борбата на живота”. Този сън му го казах докато беше жив и му дожаля за нас. Аз вярвам, че той е казал тази поръчка на Исуса и действително чувствам помощта Му.

Имах още един сън, който не му казах. Виждам, че се намирам в гробищата и баща ми положен в ковчег. Гробът вече изкопан, а той още жив. Идват при него хора и той им говори нещо. А в мен един глас казва: “Последни съвети”. Освободи се място и аз се приближавам до него, а той ми казва: “Тоя път ще ме сложите”. Аз го гледам жив и му казвам: “Тате, жив човек в гроб не се слага”, но той отговори: “Не, не, този път отлагане няма, този път ще ме сложите”.

 

 

БОЖИЯ ЗАЩИТА

Когато някой прави зло на някое Божие чадо закача зеницата на окото на Бога и Той веднага го защитава и избавя от злото.

След като баща ми повярва и Исус му се яви като на Тома, Исусовия ученик, дяволът не се забави да попречи на Божия план. Дойде при баща ми един младеж, доведен син от неговата мащеха и искаше нещо, което той не е можеше да му даде. Този младеж се закани на баща ми, че ще го убие и ще получи това, което иска от него. Бог проговори на баща ми, че младежът ще умре. Баща ми се моли “Милост Господи”, а отговора бе “Той ще умре”. На другия ден сутринта дойде дядо ми и каза на баща ми: “Йордан умря” – така се казваше младежът.

Колко е опасно да заставаш против помазаник Божий. При започване на Божия план определен за баща ми, дяволът побърза да попречи, но не успя. По различни начини Бог се намесва, защитава и пази работниците си.

 

 

СВИДЕТЕЛСТВА ОТ

Цветанка Владова


 

ОТМЕНЯНЕ СМЪРТТА НА МАЛКОТО ДЕТЕ ЙОНКО

Първото дете на моята сестра беше момче и се казваше Йонко. Като се роди ходеха на детска консултация. Лекарите казваха, че здравето върви много добре. Добре се хранеше, правеше опит да говори. Всичко вървеше много добре. Като стана на няколко месеца, бащата беше отишъл запас във военните. А неговия баща дойде и каза: “Това дете не е само ваше. То е и наше. Дайте да поседи с майка си у нас, докато бащата е запас във военните през лятото”. Отидоха в село Бежаново, Луковитско. По едно време бащата на детето беше освободен и на връщане от казармата отива в Бежаново, да си прибере семейството. Вечерта оставили детето на свекървата и отишли при една леля на зет ми, да я видят. Когато се върнали, заварили детето простряно на земята и баба му бае и прави магии. Зет ми щял да я бие. Тогава беше нов във вярата. По време на раждането на детето, в същия час Бог кръсти бащата със Святия Дух. От този момент, когато се върнаха в София, детето почна да не е добре и боледуваше много. Като стана на година и два или три месеца, много често боледуваше и не беше както по-­преди, весело и игриво. И един ден, бащата и майката го заведоха в поликлиниката и лекарката им казала: “Вие сте млади, ще си имате друго дете, а това е проредило дишането и до вечерта ще умре. Ако искате, мога да ви дам бележка да идете в Александровската болница, но няма да ви помогнат”. Бащата искал детето да постъпи в болницата. Майката рекла: “С дете трябва да си вземеш някои неща, когато отидеш в болница. Трябва първо да си вземеш някои работи за детето”. Върнаха се у дома. Майка ми като разбра каква е работата, се обърна към мене да отида и да доведа брат Костадин. Той копаеше в двора ягодите. Облече си сакото и дойде у нас. Аз трябваше да отида на работа за 3 – 4 часа. Той още им говореше. И след като ги убеди в силата и мощта на Господа рече да се помолим. Молихме се само пет минути и той стана и се обърна към зет ми: “Цветко бе, майка ти не изглежда ли така и така, така е облечена и пр.”. Той каза: “Точно е такава”. Брат Костадин каза: “Е, що ще злия дух от нея та мъчи детето?” Бащата каза: “Като се връщахме от посещението на леля ми, тя го беше простряла на земята и му баеше”. Брат Костадин каза: “Да нямате работа с нея и детето ще оздравее”. Тръгна да си отива и ние го изпратихме до улицата. Детето беше станало и редеше играчките си и каза: “Папо”. Нахранихме го и то до сега е живо и здраво. Работи и има семейство.

 

 

СМЪРТТА НА МИЧЕТО ПЕТКОВИЦА

В нашия квартал живееше една жена, Мичето Петковица. Тя от малка е посещавала православната църква и е служела там. Но като разбра, че в нашия квартал има Божии чада, напусна православието е се присъедини към евангелската църква. Получи и Святия Дух. Но мъжът и беше много лош човек и започна да я тормози. След известно време тя се разболя от рак и постъпи в болница, но след неуспешно лечение я изписаха. Ние се молихме за нея. Молеше се и брат Костадин. Една заран, като се събудил, брат Костадин видял в молитвата един асансьор до дома на сестрата, Мичето Петковица. Тя лежала в асансьора, а до нея един ангел, стоял и чакал заповед от Бога, за да натисне копчето на асансьора и да я заведе при Бога. Брат Костадин и сестра Калудка отишли в нейния дом и започнали да се молят. В това време ангелът получил заповед от Бога и я вдигнал на небето. След това те дойдоха у нас и казаха: “Ние свършихме добра работа. Тя сега е на небето. Ние вече нямаме работа там. Душата се спаси, домашните каквото искат нека правят на тялото. Това вече нея не я засяга”.

По този повод сестра Вера Ангелинова казва: “Чрез това видение Бог изпратил баща ми при сестрата, за да помага с молитва до последния и час. Много такива случки е имал баща ми и при други тежко болни и умиращи”.

божият човек костадин,   костадин томов,   харалан попов,   цветанка владова
Публикувай коментар
Относно
Потребителско име:
Коментар: